Виктор Юго
Клетниците (49)

ГЛАВА XII
БОЙНОТО ПОЛЕ НОЩЕМ

Нека се върнем на съдбоносното бойно поле.

На 18 юни имаше пълнолуние и то подпомогна Блюхер в жестокото избиване на бегълците. Понякога нощта е трагична съучастничка на бедствията.

След последния оръдеен залп полето опустя. Уелингтън отседна в селището Ватерло, което остана вън от битката.

Войната притежава някаква чудовищна красота, не и я отричаме, но в нея има и много уродливост. Една от най-невероятните прояви на тази уродливост е незабавното ограбване на мъртъвците след победата. Зората след битката изгрява винаги над голи трупове.

Кой осквернява по този начин героите? Обикновено след победителите се появяват крадците. Всяка армия си има опашка. Хора-прилепи, нощни птици, рожби на мрака, мними болни, съмнителни лавкаджии, които сноват навсякъде, понякога с жените си и после препродават откраднатото. С една дума мародери.

Тъй или иначе през нощта на 18 срещу 19 юни мъртвите бяха разсъблечени. Уелингтън беше суров. Издаде заповед да се разстрелват мародерите. Но крадливостта е неизкоренима. Мародерите грабеха на единия край на бойното поле, докато на другия ги разстрелваха.

Към полунощ някакъв човек бродеше или по-право пълзеше край вдлъбнатия път за Оен. Той спадаше към гореописаната порода. Вампир, привлечен от мириса на умряло, той бе дошъл да обере Ватерло. Връхната му дреха приличаше на шинел. Беше неспокоен и дързък. Нямаше раница, но навярно под шинела имаше дълбоки джобове. А на нивелския път, прикрит зад една грозна сграда беше спрял малък фургон на лавкаджия. Върху сандъците и вързопите във фургона беше седнала жена. Може би фургонът имаше известна връзка с мародера.

Нощният скитник тършуваше в безкрайния гроб, в какъвто се беше превърнал вдлъбнатият път за Оен. Краката му затъваха в кръвта. Изведнъж той се спря. Изпод грамадата мъртъвци се подаваше една разперена ръка.

На един от пръстите й блестеше златен пръстен.

Мъжът приклекна и когато се изправи, на ръката нямаше вече пръстен.

В същия миг той трепна. Някой го беше хванал отзад. Обърна се. Разперената ръка се беше вкопчила в шинела му.

— Виж ти, дали пък не е още жив?

Той освободи главата, измъкна трупа и го повлече в сянката под изкопа. Тялото изглеждаше бездушно. Беше кирасир със златни еполети. Върху ризницата му блестеше голям сребърен кръст. Мародерът го откачи и го пъхна под шинела си. След това напипа часовника на офицера и кесията му и пъхна и тях в джоба си.

Точно тогава офицерът отвори очи. Резките движения на мъжа, който го претърсваше, и чистият въздух го бяха съживили.

— Кой спечели сражението? — попита той със замиращ глас.

— Англичаните.

— Претърсете джобовете ми и вземете часовника и кесията ми.

Скитникът се престори, че търси.

— Няма нищо.

— Съжалявам. Обрали са ме. Щяха да бъдат ваши. Вие ми спасихте живота. Как се казвате?

— Сержант Тенардие.

— Няма да забравя това име. А вие запомнете моето. Казвам се Понмерси.