Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Misérables, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 139гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
tanyaberb(2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1985

 

Victor Hugo. Les Miserables

Nelson Editeurs. Paris

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА IV
КОМУ БЕШЕ ПОВЕРИЛ ОХРАНАТА НА СВОЯ ДОМ

Както вече казахме, домът се състоеше от партер и един етаж. Двете жени заемаха първия етаж. Епископът живееше в партера. Първата стая, в която се влизаше направо от улицата, беше трапезария. Втората му служеше за спалня, а третата беше молитвена. Там в затворена ниша имаше легло за гости. Всички стаи бяха извънредно скромно мобилирани само с най-необходимото.

Дойдеха ли повече гости, трябваше да пренасят столовете от цялата къща, а станеха ли дванадесет, епископът оставаше прав до камината, за да спаси положението.

Поддържано от двете жени, жилището беше много чисто — единственият разкош, който допускаше епископът.

— Чистотата не отнема нищо на бедните — шегуваше се той.

Трябва да признаем обаче, че беше наследил от родителите си шест сребърни прибора с голяма супена лъжица, които блестяха великолепно върху грубата ленена покривка и радваха очите на госпожа Маглоар. И понеже се стараем да изобразим динския епископ точно такъв, какъвто беше, трябва да добавим, че неведнъж му се случваше да каже:

— Мъчно бих се разделил със сребърните си прибори. Освен приборите той беше наследил от една леля и два масивни сребърни свещника. В тях бяха втъкнати восъчни свещи и обикновено стояха върху камината в трапезарията. Но когато имаха гости, госпожа Маглоар ги запалваше и ги слагаше върху масата.

В спалнята на епископа над леглото му имаше долапче в стената, в което всяка вечер госпожа Маглоар прибираше сребърните прибори и голямата лъжица. Трябва да прибавим обаче, че долапчето никога не се заключваше.

Нито една врата в къщата не се затваряше с ключ. Вратата на трапезарията, която извеждаше право на площада, имаше по-рано ключалка и резе, но епископът нареди да ги изкъртят и сега вратата се затваряше денем и нощем само с мандало, което всеки можеше да вдигне и да влезе. Отначало двете жени много се страхуваха от тази вечно отворена врата.

Колкото до епископа, той казваше по този повод:

— Вратата на лекаря никога не трябва да бъде затворена, а вратата на свещеника винаги трябва да бъде отворена.

Нали долавяте тънката разлика?

В полето на една от любимите си книги беше писал: „Не искай да узнаеш името на човека, който ти иска убежище. От убежище се нуждае най-често онзи, който се смущава от името си.“

Веднъж един свещеник, може би подбуден от госпожа Маглоар, го попита не се ли опасява, че в тъй слабо охранявания му дом може да му се случи нещо неприятно; монсеньор Биенвеню отговори:

— Доверието в хората е най-добрият ключар.