Виктор Юго
Клетниците (37)

ГЛАВА XXXVII
ВЛАСТТА ВСТЪПВА НАНОВО В ЗАКОННИТЕ СИ ПРАВА

Фантин не беше виждала Жавер от деня, когато господин Мадлен я беше изтръгнал от лапите му. Болният й мозък не можеше да проумее присъствието му и тя нито за миг не се усъмни, че Жавер може да идва за другиго, а не за нея. Почувствува, че й прималява, скри лице в ръцете си и нададе тревожен вик:

— Господин Мадлен, спасете ме!

Жан Валжан — вече ще го наричаме така — стана.

— Успокойте се. Той не идва за вас — й каза нежно той.

— Хайде без бавене! — кресна Жавер.

Той изрече тия думи в диво изстъпление й те прозвучаха като „Хайбезбаене!“ Никой правопис не би могъл да предаде тия звуци. Не човешка членоразделна реч, а животински вой.

Той не счете за нужно да покаже заповедта за арестуване, нито да каже защо е дошъл. За него Жан Валжан беше тайнственият и неуловим враг, загадъчният борец, който от пет години му се изплъзваше. Задържането му беше завършек на дългия двубой.

Той пристъпи към средата на стаята и извика:

— Е, какво? Тръгваш ли най-сетне!

Нещастницата се огледа. В стаята нямаше никого другиго освен монахинята и кмета. Към кого можеше да се отнася това презрително второ лице? Само към нея. Тя се разтрепери.

Тогава пред очите й се разигра невероятна сцена, пред която и най-страшните кошмари на треската избледняха.

Жавер сграбчи за яката господин Мадлен, а той покорно наведе глава. Стори й се, че целият свят рухва.

— Господин кмете! — извика тя.

— Няма вече никакъв господин кмет тук! — изсмя се сатанински Жавер.

— Господине — поде Жан Валжан, — бих искал да ви кажа няколко думи насаме…

— Само високо! С мен се говори високо!

— Искам да ви помоля за нещо…

— Не ме интересува! Не желая да слушам!

Жан Валжан се обърна към него и му заговори шепнешком:

— Дайте ми три дни! Само три дни, за да доведа детето на тази нещастница. Придружете ме, ако искате. Ще платя, колкото трябва.

— Ти шегуваш ли се с мене? — изкрещя Жавер. — Я го гледай! Да ти дам три дни, за да офейкаш, така ли? А ще ми разправяш, че си щял да отидеш да доведеш детето на тази никаквица!

Фантин трепна:

— Да доведе детето ми? Нима то не е тук? Господин Мадлен! Господин Мадлен!

Жавер тропна с крак.

— Сега пък с тая трябва да се разправям. Ще млъкнеш ли, мръснице! Що за гаден град, където каторжниците са представители на властта, а за уличниците се грижат като за графини! На всичко това ще се тури край!

Той сграбчи още по-здраво Жан Валжан за яката и прибави натъртено:

— Тук няма никакъв господин Мадлен. Има само един крадец и каторжник на име Жан Валжан, ей този тук. Разбра ли?

Фантин се изправи рязко, подпирайки се на изтръпналите си ръце. Отвори уста, понечи да каже нещо, простря отчаяно ръце и се строполи на възглавницата. Беше мъртва.

Жан Валжан разтвори пръстите на Жавер, както би разтворил детско юмруче.

— Вие убихте тази жена!

— Стига приказки! — изкрещя Жавер вбесен. — Не съм дошъл да слушам нравоучения. Тръгвай начаса, ако не искаш да ти сложа белезници!

В ъгъла имаше незаето разнебитено легло. Жан Валжан разглоби с един замах горната част, сграбчи железния прът и се обърна към Жавер.

— Не ви съветвам да ме безпокоите в тази минута — му каза той с едва доловим глас.

Жавер и без това цял се тресеше от страх. Мина му през ум да повика стражата, която бе оставил долу, но си помисли, че Жан Валжан може да избяга. Затова остана в стаята.

Жан Валжан се загледа в проснатата неподвижно Фантин. Лицето му изразяваше безпределно състрадание. После се наведе над нея и й зашепна тихичко. Какво каза прокълнатият мъж на мъртвата жена? Никой смъртен не чу думите му. Дали мъртвата ги чу? Сестра Симплиция, единствената свидетелка на тази сцена, разказваше впоследствие, че докато Жан Валжан е шепнел, на бледите устни и в замъглените зеници на Фантин трепнала чудна усмивка.

Жан Валжан подреди мъртвата, както майка подрежда, детето си, затвори очите й и прибра косите й под шапчицата. После се изправи.

— Сега съм на ваше разположение.