Виктор Юго
Клетниците (31)

ГЛАВА XXXI
МЯСТО, КЪДЕТО СЕ ОФОРМЯТ УБЕЖДЕНИЯ

В дъното на залата, където се намираше и той, — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен тях, адвокати във всевъзможни пози, и войници с честни и сурови лица. Тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост: в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон.

Никой сред тълпата не му обърна внимание. Всички погледи бяха насочени към подсъдимата скамейка, на която седеше между двама полицаи някакъв мъж.

Оня мъж.

Нашият познайник нямаше нужда да го търси с поглед. Той сам се натрапи на взора му. Стори му се, че вижда себе си, остарял, но почти същият какъвто беше, когато влезе в Дин — същия неспокоен поглед, същата къса синя дрешка, същата омраза, наслоена в гърдите в продължение на деветнадесет години върху каменния под на каторгата.

Той си каза, потрепервайки: „Господи! Нима пак ще стана такъв?“

Съдии, писари, сбирщина любопитни, та той бе виждал всичко това преди двадесет и седем години. Тези призраци не бяха плод на напрегнатата му памет, не бяха мираж, не. Те съществуваха. Свършено беше, миналото отново бе раззинало паст пред него.

Поради кой знае каква прищявка на съдбата някакво негово второ „аз“ беше седнало на подсъдимата скамейка. И всички наричаха този подсъдим Жан Валжан.

Пред очите му — небивало зрелище! — се разиграваше повторно най-страшният час от живота му, а собственият му призрак бе взел неговата роля!

Когато влезе, защитникът тъкмо завършваше пледоарията си. Присъстващите бяха възбудени до крайна степен. Следствието беше завършено. Показанията на свидетелите бяха единодушни. Можеше да се очаква и смъртна присъда, ако получеше допълнително наказание за обира на малкия Жерве.

Що за човек беше обвиняемият? Дали си даваше сметка за положението си? Той изглеждаше по-скоро учуден от обвинението и от показанията на свидетелите. Изглеждаше чужд на обществото, което го беше сграбчило в лапите си. Защитникът говори доста добре, като в заключение помоли заседателите и съдиите в случай, че самоличността на Жан Валжан бъде потвърдена, да не му се налага ужасното наказание, което грози каторжника-рецидивист.

Прокурорът отговори. Той поиска най-сурова присъда за този закоравял престъпник. Исканото наказание в момента беше, както видяхме, доживотна каторжна работа.