Виктор Юго
Клетниците (28)

ГЛАВА XXVIII
ТРЕВОЖНА СЪВЕСТ

Читателят навярно е отгатнал, че господин Мадлен не беше никой друг, а Жан Валжан.

Ние надзърнахме вече веднъж в дълбините на неговата съвест. Дойде време да погледнем още веднъж в нея. Не без трепет правим това. Има само една гледка, по-величествена от морето — небесната вис; има само една гледка, по-величествена от небето — дебрите на човешката съвест. Мрачно зрелище представлява безкраят, който човек носи в себе си, като съпоставя отчаян стремежите си и действителните си дела.

Остава ни да добавим малко към онова, което знаем след срещата му с Малкия Жерве. Видяхме, че стана друг човек.

В него се извърши не само коренна промяна, но истинско преображение.

Той успя да заличи следите си, продаде сребърните прибори, като запази свещниците, прекоси цяла Франция и дойде в Монтрьой-сюр-мер, надявайки се, че втората половина на живота му ще изкупи първата. И заживя спокойно, без опасения, загрижен само за две неща: да запази в тайна името си и да прекара в благочестие живота си. Тези две стремления се сливаха в едно за него и ръководеха всичките му постъпки. Понякога те бяха в разногласие. Така например, противно на всяко благоразумие беше запазил свещниците на епископа и сложи траур за него, интересуваше се от малките савойчета и спаси живота на стария Фошльован, въпреки намеците на Жавер. Когато възникнеше такова противоречие между двата му ръководни принципа, той без колебание жертваше личната си сигурност в името на добродетелността.

Но никога досега тези два принципа не се бяха вкопчили в толкова жестока схватка. В мига, когато прозвуча отново името, което беше погребал под толкова гъст мрак, той се стъписа, зашеметен от зловещата прищявка на съдбата и се наведе като дъб под напора на приближаваща буря. Черни облаци, натежали от светкавици и мълнии, надвиснаха над него. Докато слушаше Жавер, първата му мисъл беше да изтича незабавно, да освободи невинния Шанматийо и да влезе в затвора на негово място. Изпита остра болка, както при рязане на жива плът. Скоро обаче той подтисна този великодушен порив и отстъпи малодушно.

В първите минути победи инстинктът за самосъхранение. Той събра набързо мислите си, заглуши чувствата си, съобрази се с опасното присъствие на Жавер, отложи всяко решение и си възвърна самообладанието като воин, който се навежда да вземе щита си.

Целият ден остана в това състояние: в душата му вихър, на лицето — дълбоко безстрастие. Взе само някои „предохранителни мерки“. Съзнаваше смътно, че може би ще трябва да отиде в Арас. Макар и да не беше решил още дали ще пътува или не, каза си, че понеже е вън от подозрение може безпрепятствено да проследи лично развоя на събитията. Затова задържа двуколката на Скофлер, та да бъде готов за всеки случай.

Вечеря с доста голяма охота. Едва когато се прибра в стаята си, се вглъби в мислите си.

Разгледа положението и то му се стори толкова чудовищно и невероятно, че стана и воден от необяснима тревога, заключи с резето вратата си. Залостваше я срещу ударите на съдбата.

Малко след това духна свещта. Тя го смущаваше. Някой можеше да го види.

Уви! Този, когото искаше да прогони, беше влязъл; този, когото искаше да заслепи, го гледаше. Призракът на неговата съвест.

И все пак в първия миг се почувствува сигурен и сам. Овладя се и се замисли.

„Какво ме връхлетя? Кой може да бъде този Шанматийо и наистина ли толкова ми прилича? Колко спокоен си бях вчера, колко далеч от всяко съмнение! Какво да правя?“

Буря бушуваше в него. Мозъкът му не побираше мислите му: те се плискаха като вълни и той стискаше с две ръце челото си, за да ги задържи.

Независимо от дълбоко нравственото си съществуване през последните години, всичките му постъпки се свеждаха до трапа, който бе изкопал, за да зарови в него името си. През безсънните си нощи се беше стряскал само от едно — да не би да чуе някога отново това име. Съзнаваше, че това би означавало край на всичко, че то ще пръсне като дим новия му живот, а може би и новата му душа вътре в него. Какъв кошмар! Струваше му се, че е на ръба на бездната и вижда в мрака друг човек, когото съдбата тласка вместо него в пропастта. За да се затвори тази раззинала паст, някой трябваше да падне в нея. Или той, или другият.

Достатъчно беше да не се намесва и щеше да падне другият. Стига само да остави хората да запечатат над главата на Шанматийо камъка на безчестието, който се спуска като надгробна плоча, за да не се вдигне никога, самият той ще запази мястото си в обществото и няма да бъде застрашен вече от нищо.

„От какво се боя? Нали съм спасен? Край на всички тревоги! Този Жавер, който беше подушил кой съм, погна друг дивеч и загуби напълно следите ми! И всичко стана без моя намеса! Какво трагично има тук? Провидението е пожелало така. Такава е явно волята му. Колелото на съдбата е завъртяно, нека се върти! Провидението си знае работата.“

Така се допитваше той, наведен над бездната на собствената си душа. Закрачи из стаята. Каза си още веднъж: „Хайде, няма какво да му мисля повече. Жребият е хвърлен!“

Но не изпита никакво облекчение. Напротив.

Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният — угризение.

И той пак поднови мрачния диалог, в който беше и говорещ, и слушател. Призна пред себе си, че доводите, които беше привел мислено, бяха чудовищни. Изводът му, че колелото на съдбата е завъртяно, бе направо недопустим. Та нали ако се разсее това заблуждение, би извършил най-отвратително престъпление? Той плю от погнуса. Каква цел бе преследвал досега? Да заблуди полицията като скрие името си или да стане отново честен и добродетелен? Та нали именно това, второто, му бе повелил епископът? Да затвори вратата на миналото си. А нямаше ли да я разтвори широко, извършвайки мерзка постъпка? Да ограби съществуването на друг човек! Да го превърне в жив мъртвец, да го хвърли в преизподнята, която носеше името каторга? Само предавайки се в ръцете на правосъдието и спасявайки човека, станал жертва на трагично недоразумение, той щеше да завърши истински духовното си възраждане и завинаги да затвори вратите на миналото. Падайки привидно в него, всъщност щеше да го напусне завинаги. Беше длъжен да стори това. Макар монсеньор Биенвеню да не беше вече между живите, той чувствуваше втренчения му поглед и съзнаваше, че занапред кметът Мадлен с всичките си добродетели ще му вдъхва отвращение, а каторжникът Жан Валжан ще се издига чист и достоен за възхищение пред неговия взор.

Уви! Той трябваше да отиде в Арас и да разкрие истинския Жан Валжан, като освободи мнимия! Това беше възможно най-голямата жертва, най-трудната победа, но тя се налагаше. Горчива участ! За да бъде истински добродетелен, трябваше да бъде опозорен в очите на хората!

За пръв път си даде сметка, че двата принципа, ръководили досега живота му, бяха всъщност много различни. Единият беше неизменно положителен, но другият беше податлив на опорочаване. Единият означаваше себеотрицание, а другият — себелюбие.

Стремежът към лична сигурност, като държи в тайна името си, се бореше със стремежа към истинска добродетелност. И той чувствуваше, че благородното начало взема връх.

Съзнаваше, че е настъпил решителен час. Епископът беше белязал първата фаза на прелома в живота му. Шанматийо бележеше втората. След съдбоносното превръщение — съдбоносно изпитание.

Хрумна му, че когато сам разкрие кой е, може би заради благородната му постъпка и заради седемгодишния му добродетелен живот, както и заради заслугите му към този край ще го помилват.

Но скоро си спомни с горчива усмивка, че случаят с Малкия Жерве го прави рецидивист и че обществото зорко охранява собствеността и безпощадно наказва посегателството срещу нея. Законите на това общество го обричаха на доживотна каторга.

После изведнъж се сети за Фантин.

„Ами какво ще стане с тази клетница?“

И отново го обзеха колебания. Стори му се, че цялото положение коренно се промени.

„Отлично! През цялото време мисля само за себе си. Дали да се укрия, или да спася душата си, дали да бъда уважаван кмет, достоен всъщност за презрение, или презрян каторжник, достоен за уважение. Но само за себе си! Егоизъм! Не трябва ли да помисля малко и за другите? Предавам се на правосъдието. Ами после? Какви ще бъдат последиците тук? Ако ме няма, градът ще замре. Ще затворят фабриката и толкова много хора ще останат без работа. Ами тази нещастна жена, за чиято участ неволно съм виновен аз? Ами детенцето, което обещах да й доведа. Майката умира, детето остава на произвола на съдбата. Ето какво ще стане, ако се предам.“

После той поде мислено диалога със себе си:

„А какво ще стане, ако не се предам? Вярно, онзи човек ще отиде в каторгата, но нима е толкова страшно? Той все пак е крадец. Нима само защото ми харесва ролята на великодушен, нима само за да спася някакъв нехранимайко, трябва да загине цяла област? Да издъхне в болницата една злочеста майка, без да види детенцето си? Бедната Козет, която навярно зъзне и чезне в бордея на Тенардие! Да извърша небивалата глупост да се предам на правосъдието и да изменя на дълга си към всички тези клети създания? Най-сетне съм на прав път. Жребият е хвърлен. Аз вече не съм Жан Валжан. Ако това съдбоносно име блуждае в мрака, тежко на главата, върху която връхлети!“

Той извади от кесията си едно малко ключе и го пъхна в дупчицата, която едва личеше сред шарките на тапетите по стената. Оказа се скривалище. Вътре имаше само няколко дрипи: синя памучна риза, стар панталон, раница и чепата тояга. Ако някой бе видял Жан Валжан, когато прекосяваше Дин в 1815 година, лесно би разпознал в тези дрипи тогавашното му облекло.

След няколко секунди в стаята заиграха червени треперливи отблясъци. Всичко гореше. Чепатата тояга пращеше. От раницата, която се превръщаше в пепел, се изтърколи нещо лъскаво: откраднатите от савойчето четиридесет су.

Внезапно той съзря двата свещника.

„Ами че Жан Валжан е и в тях. Трябва да ги унищожа!“

Миг по-късно и двата се намериха в огъня.

— Жан Валжан! Жан Валжан! — извика нечий глас дълбоко в него.

Косите му настръхнаха.

— Много добре! Доведи докрай делото си! Заличи спомена! Забрави епископа! Погуби Шанматийо! Можеш да се поздравиш! Остани си господин кмета, живей си в чест. И докато ти добруваш тук, друг ще навлече червената рубашка, друг ще носи опозореното ти име и ще влачи твоята верига в каторгата. Отлично го нагласи!

О, окаянико!