Виктор Юго
Клетниците (26)

ГЛАВА XXVI
КАК ЖАН СТАВА ШАН

Господин Мадлен се занимаваше една сутрин в кабинета си с някои спешни административни въпроси, които искаше да уреди преди да замине за Монфермей. Уведомиха го, че инспекторът Жавер иска да говори с него. При споменаването на това име господин Мадлен не можа да подтисне известно неприятно чувство.

— Да дойде — каза той.

Жавер влезе. Господин Мадлен продължаваше да прелиства някаква папка. Той и не помисли да поздрави Жавер при влизането му и леденото му държане беше обяснимо, защото не можеше да не мисли за горката Фантин.

Жавер поздрави почтително господин кмета, който не го и погледна. Жавер направи две-три крачки и спря. Ако някой го видеше в този миг, би си казал: „Какво ли е станало с него?“

За всеки, който познаваше праволинейната, строга и безпощадна съвест на Жавер, би било очевидно, че той току-що излиза от дълбока душевна криза. Без да промълви нито дума, без да помръдне, с израз на смирение и безропотно подчинение той стоеше като провинен пред съдия. Върху безизразното и непроницаемо като гранит лице се четеше само мрачна печал.

Най-сетне кметът остави перото и се обърна към него.

— Какво се е случило, Жавер?

— Господин кмете, извършено е престъпно деяние.

— Какво?

— Един низш чиновник е проявил най-грубо незачитане към високопоставено длъжностно лице.

— Кой е този низш чиновник?

— Аз.

— А кое длъжностно лице има според вас основание да се оплаче от него?

— Вие.

Господин Мадлен се повдигна от креслото си. Жавер все още не вдигаше поглед от земята.

— Господин кмете, моля ви да поискате от префекта уволнението ми.

— И таз добра! Защо? Каква вина имате спрямо мене?

— Ще разберете, господин кмете.

Жавер въздъхна дълбоко и продължи с печален глас:

— След спречкването ни заради онази уличница бях вбесен и направих донесение против вас.

— Че като кмет съм посегнал на правата на полицията?

— Че сте бивш каторжник. Кметът стана смъртно блед.

Жавер продължи, като все още не вдигаше поглед:

— Бях си въобразил, че е така. Известна физическа прилика, сведенията, които бяхте поискали от Фаврол, огромната ви физическа сила, лекото понакуцване, знам ли и самият аз? Щуротии! Тъй или иначе бях ви взел за един каторжник, който се казваше Жан Валжан. Бях го виждал преди двадесет години, когато служех помощник-надзирател в каторгата в Тулон.

Господин Мадлен, който се беше овладял, го попита с безразличен глас:

— И какво ви отговориха?

— Че съм бил луд.

— Така ли?

— Няма как, щом е намерен истинският Жан Валжан. Господин Мадлен възкликна с неподдаващ се на описание глас:

— Така ли?

— Ето как стои работата. Някакъв старик, на име Шанматийо бил задържан за кражба на ябълки, както прескачал един зид. Тикнали го в дранголника, но понеже затворът бил разнебитен, пратили го в Арас. Не щеш ли в араския затвор се намирал бивш каторжник Брьове, който служел сега там като ключар. Щом зърнал Шанматийо, Брьове възкликнал: „Ами че аз го познавам! Това е Жан Валжан!“ Шанматийо се преструва на учуден. „Я не се прави на щур!“ — вика му Брьове. Шанматийо отрича. То се знае, да не е луд. Разчепкват случая и се установява, че същият Шанматийо преди тридесетина години обикалял селата и по-специално Фаврол, като кастрач. После следите му се губят. А какъв е бил Жан Валжан преди каторгата? Кастрач. Къде? Във Фаврол. Още една важна улика. Майчиното име на Жан Валжан било Матийо. Какво по-ясно. За да укрие следите си, щом излязъл от каторгата, почнал да се нарича Шанматийо. Още двама каторжника, осъдени на доживотен затвор го разпознали — Кошпай и Шьонилдийо. Устроили им очна ставка. Точно тогава аз пращам донесението си. Отговарят ми, че съм луд. Следователят ме извика в Арас, доведоха ми този Шанматийо…

— Е, и какво? — прекъсна го господин Мадлен.

На неподкупното лице на Жавер се изписа искрено огорчение.

— Истината си е истина. Колкото и да не ми се иска да призная, онзи човек е Жан Валжан.

— Сигурен ли сте? — попита го тихо Мадлен.

— Напълно! Нещо повече: след като го видях, не мога да се начудя как съм могъл да допусна другото. Извинете ме, господин кмете.

Мадлен го попита неочаквано:

— А онзи човек какво казва?

— Какво има да казва работата му е спукана. Ако е Жан Валжан, налице е рецидив. Очаква го доживотна каторга. Има за какво да се вайка. Но той е подмолен. Прави се, че не разбира и само едно си знае: аз съм Шанматийо, не съм бил в каторгата. Само че няма да мине. Делото ще се гледа утре в Арас и аз съм призован като свидетел.

Господин Мадлен взе пак досието и го запрелиства с вид на много зает човек.

— Достатъчно, Жавер. Всъщност тези подробности не ме засягат. Предстои ми срочна работа.

— Трябва да ви припомня нещо, господин кмете:

— А именно?

— Трябва да бъда уволнен.

— Преувеличавате вината си. Държа да останете на своя пост.

— Господин кмете, в интерес на службата е да дадете пример. Аз ви моля да уволните инспектора Жавер.

— Ще видим.

— В такъв случай ще остана на поста си, докато ми намерите заместник.

Господин Мадлен остана умислен, заслушан в твърдите и самоуверени крачки на отдалечаващия се Жавер.