Виктор Юго
Клетниците (24)

ГЛАВА XXIV
РАЗРЕШАВАНЕ НА НЯКОЛКО ВЪПРОСА ОТ ОБСЕГА НА ГРАДСКАТА ПОЛИЦИЯ

Когато стигна до охранявания от дежурния полицай пост, Жавер отвори вратата, бутна вътре Фантин и тутакси затвори след себе си за голямо неудоволствие на любопитните, които се надигаха на пръсти, опитвайки се да надзърнат вътре през мътното стъкло. За някои хора зрелището е равносилно на храна.

Щом влязоха, Фантин се отпусна неподвижна и безмълвна в един ъгъл, сгушена като подплашено псе.

Жавер седна, извади обгербена хартия и почна да пише.

Нашите закони предоставят уличните жени изцяло във властта на полицията. Тя постъпва с тях както намери за добре, наказва ги, както й хрумне и им отнема по свое усмотрение двете жалки неща, които се наричат професия и свобода. Жавер изглеждаше безразличен, но всъщност бе дълбоко развълнуван. Настъпил бе миг, когато той упражняваше своята страшна неограничена власт, като повече от всеки друг път се вслушваше, в гласа на своята взискателна съвест. Той съзнаваше, че в този миг участъкът се превръща в съдилище. Колкото повече вникваше в постъпката на уличницата, толкова по-силно възмущение го обземаше. За него нямаше никакво съмнение, че тя е виновна. Обществото, в лицето на един свой представител бе нападнато и обругано от една нищожна твар и то пред очите му. Една проститутка бе посегнала на пълноправен гражданин.

Когато свърши, той сложи подписа си, сгъна листа и го подаде на дежурния полицай:

— Вземете трима души и отведете тази никаквица в затвора.

После се обърна към Фантин:

— Сама си докара на главата шест месеца затвор! Нещастницата се разтрепери.

— Шест месеца! Шест месеца затвор! Да изкарвам по седем су на ден! Ами какво ще стане с Козет, с момиченцето ми? Аз дължа над сто франка на Тенардие, господин инспекторе!

Тя се свлече, сключила ръце и по колене запълзя към него.

— Господин Жавер, смилете се, моля ви се! Уверявам ви, че не бях виновна. Господин гражданинът, когото не познавам, ми пъхна шепа сняг в гърба. Просто ми причерня. Пък и не съм здрава. А преди това ми подхвърляше оскърбителни приказки. „Грозна си, щърба си!“ Знам, че останах без зъби от беднотия! Аз не отвръщах, държах се прилично, не го заговарях. И точно тогава, ненадейно той ми пъхна сняг в гърба. Сигурно сгреших, че избухнах. Но в първия миг не можах да се овладея. Чуйте, вие навярно не знаете, в затворите се изкарва по седем су, а аз плащам на Тенардие по десет. Не ме пращайте в затвора, добрички ми господин Жавер. Ще я изхвърлят на пътя, а тя е още мъничка. Всъщност аз не съм толкова лоша и не от разврат, или от лакомия съм стигнала дотук. Смилете се над мен, господин Жавер.

Тя нареждаше така, превита надве, с тих, замиращ глас. Голямата горест преобразява клетниците. В този миг Фантин бе отново хубава. Би могла да смекчи и гранитно сърце. Но дървеното сърце не се поддава на разнежване.

— Хайде! — отсече Жавер. — Изслушах те. Каза ли всичко, което имаш да казваш? Марш оттук! Ще си излежиш шестте месеца и толкоз!

Фантин разбра, че присъдата е произнесена. Тя се просна на земята и простена:

— Милост!

Жавер й обърна гръб.

От няколко минути в участъка беше влязъл един мъж, без някой да му обърне внимание.

Когато войниците хванаха нещастницата, той каза:

— Почакайте малко, моля.

Жавер позна господин Мадлен. Той го поздрави принудено и каза леко раздразнено:

— Извинете, господин кмете…

Думите „господин кмете“ странно въздействаха върху Фантин. Тя скочи тутакси на крака. Втренчи блуждаещия си поглед в него и изкрещя неистово:

— Аха! Значи ти си бил господин кметът!

И като избухна в истеричен смях, тя го заплю в лицето. Господин Мадлен изтри лицето си и каза:

— Инспектор Жавер, пуснете на свобода тази жена.

Жавер помисли, че полудява. Той изпитваше едно след друго най-силните вълнения в живота си. Улична жена да заплюе кмета! А той да иска да я пуснат на свобода! Жавер загуби способност да мисли и да говори.

Думите на кмета оказаха странно въздействие и върху Фантин. Зави й се свят.

— Да ме пуснат на свобода! Няма да лежа шест месеца в затвора? Наистина ли някой каза това? Не е възможно това чудовище кметът да го е казал. Вие ли, добрички ми Жавер, заповядахте да ме пуснат на свобода? Ах, ще ви разкажа всичко и вие ще ме пуснете! Тоя изверг кметът е виновен за всичко. Представете си, той ме изгони! Заради разни никаквици, които клюкарстваха в работилницата. Да изпъдиш едно нещастно момиче, което си гледа честно работата! Цялото зло дойде оттам. Почнах да шия ризи и си докарвах по дванадесет су, като шиех седемнадесет часа на ден. Изведнъж смъкнаха надницата ми на девет и вече нямаше живот. А трябваше да изхранвам и мъничката си Козет. Ща не ща, станах уличница. Ясно ли ви е сега, че кметът е причина за всичко?

Господин Мадлен я слушаше най-внимателно.

— Колко пари казахте, че дължите?

— Аз не говоря с тебе — сопна му се тя; после се обърна към войниците. — Видяхте ли, момчета, как го заплюх в лицето? Дошъл е да ме плаши, но пет пари не давам за него! Мене ме е страх само от добричкия ми господин Жавер.

Фантин не плачеше вече. Гласът й звучеше гальовно. Изведнъж тя оправи раздърпаните си дрехи и кимна дружелюбно на войниците:

— Момчета, господин инспекторът каза да ме пуснете и аз си отивам.

Щракването на резето сепна Жавер. Той вдигна глава с израз на човек, разполагащ с неограничена власт, толкова по-страшна, колкото по-ниско стои съществото, което я упражнява — свирепа у дивия звяр, безсърдечна у тесногръдия човек.

— Сержант, не виждате ли, че тази негодница си отива? Кой ви е казал да я пуснете?

— Аз — заяви Мадлен.

Чувайки гласа на Жавер, Фантин се разтрепери като уловен на местопрестъплението крадец. При гласа на Мадлен, тя се обърна и от този миг погледът й зашари между двамата мъже.

Полицейският инспектор Жавер се обърна към кмета, смъртно бледен, ледено студен, и му каза — нечувано нещо! — с наведена глава, но твърд глас:

— Това е невъзможно, господин кмете!

— Защо?

— Тая окаяница оскърби един гражданин.

— Изслушайте ме, инспектор Жавер. Вие сте честен човек и лесно ще се разберем. Аз минавах оттам, когато отведохте жената и разпитах хората, които са били свидетели на инцидента. Гражданинът е бил виновен и той е трябвало да бъде арестуван, ако полицията си е на мястото.

— Но тази никаквица преди малко оскърби и господин кмета!

— Това вече е само моя работа.

— Моля да ме извините, но тора оскърбление засяга и правосъдието.

— Господин Жавер — възрази Мадлен, — съвестта е върховният съдник.

— Моят дълг ми налага тази жена да изтърпи шест месеца затвор.

— Чуйте ме добре. Тя няма да прекара в затвора нито един ден!

— Това престъпление е от компетентността на полицията и затова аз задържам именуваната Фантин.

— Според параграф девети и единадесети от углавния кодекс, случката е подсъдна на мен. Заповядвам ви да пуснете на свобода тази жена.

— И все пак…

— Нито дума повече.

— Обаче…

— Излезте!

Жавер получи удара право в гърдите. Той се поклони дълбоко и излезе.

Фантин беше в плен на невъобразим душевен смут. Пред очите й се беше разразил двубой между две сили, които си я оспорваха. Едната я дърпаше към мрака, другата я връщаше към светлината. Ангелът беше победил демона, но ангелът-хранител се беше оказал човека, когото така силно бе ненавиждала, когото толкова дълго бе смятала за първоизточник на всичките си злочестини. При всяка дума на господин Мадлен омразата й се стопяваше и неизказано хубави чувства трепваха в душата й — радост, доверие, любов.

Когато Жавер излезе, господин Мадлен й каза кротко:

— Никой нищо не ми е казал за вашия случай. Не са ме уведомили, че напускате работилницата. Но да оставим този въпрос. Ще платя дълговете ви. Ще изпратя да доведат детето ви, или вие ще отидете да си го вземете. Поемам издръжката ви. Ще станете отново добродетелна, щом излезете от мизерията. Нещо повече, не се съмнявам, че вие никога не сте преставала да бъдете добродетелна и невинна дълбоко в душата си! О, злочеста жена!

Това беше повече, отколкото можеше да понесе изтерзаната клетница. Да скъса с този гнусен живот! Да живее честно и свободно заедно с Козет! Тя изхлипа няколко пъти: „О! О! О!“, краката й се подкосиха и загуби съзнание.