Виктор Юго
Клетниците (2)

ГЛАВА II
ГОСПОДИН МИРИЕЛ СЕ ПРЕВРЪЩА В МОНСЕНЬОР БИЕНВЕНЮ

Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата. Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено; и покоите на епископа, и салоните, и широкият параден вход със сводести галерии, и засадената с великолепни дървета градина.

Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.

Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.

— Господин управителю, колко болни имате в момента?

— Двадесет и шест, ваше преосвещенство.

— И аз ги преброих толкова.

— Леглата — додаде управителят, са много нагъсто и въздухът бързо се спарва.

— Сигурно е така.

— Освен това, когато грейне слънце, градината е много малка и не може да побере болните, които са на оздравяване. А когато върлуват епидемии, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем. Но нищо не може да се направи, трябва да се примирим.

Разговорът се водеше в обширната трапезария на епископа.

— Колко легла биха могли да се поберат според вас в тази зала, господине?

— В трапезарията на ваше преосвещенство? — възкликна смаян управителят.

Епископът оглеждаше залата и сякаш я размерваше.

— Най-малко двадесет легла — промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: — Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двадесет и шест души в пет-шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шестдесет. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.

На следващия ден двадесет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.

Господин Мириел получаваше от държавната заплата петнадесет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в бившата болница, той веднъж завинаги разпредели тази сума между учебните, благотворителните заведения и бедните от енорията си, като остави за собствените си нужди само хиляда ливри. През цялото време, докато беше дински епископ, той не направи никакви изменения в бюджета си.

Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха всички кръщелни имена на епископа. Водени от неосъзнатата си обич към него, бедните от този край бяха избрали измежду имената му онова, което според тях най-много му подхождаше и го наричаха монсеньор Биенвеню („добре дошъл, желан гост“). Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.

— Обичам го — казваше той. — Биенвеню смекчава монсеньор.