Виктор Юго
Клетниците (181)

ГЛАВА XXXVII
МИЛОСТ КЪМ НЕЩАСТНИТЕ, СНИЗХОЖДЕНИЕ КЪМ ЩАСТЛИВИТЕ

Страшно е да си щастлив! Въобразяваш си, че нямаш нужда от нищо друго! Овладял измамната цел на живота, щастието, забравяш лесно истинската цел — дълга!

Несправедливо би било да съдим много строго Мариус. Както казахме, той съжаляваше, че лекомислено бе обещал на Жан Валжан да вижда Козет. Затова се опита да го отдалечи постепенно от дома си и да го заличи от съзнанието на Козет. Непрекъснато се изпречваше между нея и стареца, смятайки, че постъпва справедливо. Той си бе внушил, след като бе направил справка в банката, че Жан Валжан е присвоил незаконно шестстотинте хиляди франка, които бе подарил на Козет и се въздържаше да посяга на тях.

Колкото до Козет, не бива и нея да осъждаме прекалено строго. Мариус упражняваше над нея страшно обаяние и тя несъзнателно правеше това, което той искаше. Чувствуваше инстинктивно, че той не обича „господин Жан“ и без никакво усилие забравяше това, което той не помнеше. Мариус не говореше никога за господин Жан и той постепенно избледняваше в съзнанието й. Всъщност тя беше по-скоро безгрижна, отколкото неблагодарна. Продължаваше да обича човека, който я беше отгледал, но обичаше много повече мъжа си. Заговореше ли случайно за Жан Валжан и изкажеше ли изненадата си, че все още не се връща, Мариус побързваше да я успокои. Тя прати два-три пъти прислужницата да провери дали се е върнал, но й отговаряха винаги, че още го няма.

Козет се задоволи с това, понеже само едно същество на земята й беше истински нужно — Мариус.

Така постепенно Мариус отстрани от съзнанието на Козет Жан Валжан, без тя да се възпротиви.

Това, което често наричаме неблагодарност на децата е всъщност неблагодарност на природата. Природата гледа пред себе си. Тя разделя живите същества на „пристигащи и заминаващи“. Заминаващите са обърнати към мрака, а пристигащите — към светлината. Това поражда отчуждение, гибелно за старите и неволно от страна на младите. Както при дървото: новите клонки, без да се откъсват от стъблото, все повече се отдалечават от него. Не по тяхна вина. Младостта търси радост, забави, светлина. А старостта крачи към края. Не са вече крепко прегърнати, макар и да не се загубват от погледа си.