Виктор Юго
Клетниците (174)

ГЛАВА XXX
БУДНА СЪВЕСТ

И пак се поднови някогашната жестока борба, на която бяхме свидетели неведнъж. Колко пъти видяхме Жан Валжан в отчаяна схватка със собствената си съвест, борещ се до изнемога!

Нечуван двубой! Колко пъти неговата жадуваща за правда съвест го бе поваляла на земята! Колко пъти неумолимата истина беше притискала с коляно гърдите му! Колко пъти, сломен от нейната светлина, бе молил за пощада! Колко пъти след някой съмнителен довод, подсказан му от себелюбието, той бе чувал в ухото си гневния глас на своята съвест. Колко пъти се бе изправял окървавен, изранен, смазан, но просветлен, с отчаяно сърце, но спокойна съвест и макар победен, се чувствуваше победител!

Тази нощ обаче Жан Валжан чувствуваше, че му предстои последният, най-страшен двубой. Той трябваше да разреши един мъчителен проблем. Беше стигнал до последното съдбоносно пресичане на доброто и злото. Гибелен кръстопът! Кой път да поеме?

Жан Валжан още веднъж трябваше да избира между страшното пристанище и примамливата подводна скала.

Ето какво се питаше той: какво трябваше да бъде отношението му към щастливите Мариус и Козет?

Той сам бе желал тяхното щастие, сам го бе извоювал. Но сега, когато това щастие беше действителност, как трябваше да се държи той? Да се разпорежда ли с него като със своя собственост? Имаше ли право да запази за себе си колкото може по-голяма част от любовта на Козет? Трябваше ли да се вмъкне в дома на Козет като един вид баща, почитан дълбоко? Да наложи своето минало на нейното бъдеще? Ще седне ли обвит в мрак до светлото й огнище? Ще направи ли своята тежка орис спътница на техните щастливи съдби? С една дума трябваше ли той, ням обреченик на съдбата, да остане край тия две честити създания?

Жан Валжан разгледа от всички страни неумолимия въпрос. Козет беше спасителният сал за него, корабокрушенеца. Да се вкопчи ли в него или да го остави да отплува? Страшна е борбата между самолюбието и чувството за дълг.

Той прецени трезво двете възможности, които стояха пред него. Да наложи своята каторга на тези две сияйни деца или да се обрече сам на неминуемо изчезване. В един случай щеше да принесе в жертва Козет, в другия — себе си.

На какво решение се спря? Кой път избра? Какъв бе последният му отговор на безпристрастния разпит на съдбата? Той остана така до сутринта, превит надве под непосилната тежест на своята орис. Дванадесет часа, цели дванадесет часа през дългата зимна нощ лежа той, така вледенен, без да повдигне глава, без да промълви нито дума. Само от време на време потръпваше конвулсивно и залепил устни до дрешките на Козет, ги обсипваше с целувки.