Виктор Юго
Клетниците (173)

ГЛАВА XXIX
НЕРАЗДЕЛНОТО

Къде изчезна Жан Валжан?

Почти веднага след като се бе усмихнал по заповед на Козет, той стана и излезе в антрето, без да го забележат, защото никой не се занимаваше с него. Жан Валжан показа на прислужника превързаната си ръка, обясни му какво да каже и напусна дома.

Той постоя малко на улицата под ярко осветените прозорци, заслушан в неясната радостна глъчка. Сред веселия шум до него долетя нежният гласец на Козет.

Мина бавно по улиците, по които бе минавал с Козет, идвайки у Мариус. Прибра се у дома си. Апартаментът беше празен. Тусен се бе заселила при Козет като камериерка. Влезе в стаята на Козет. Тя беше отнесла със себе си всички пленителни момински дреболии. Бяха останали само тежките мебели и четирите голи стени.

Жан Валжан обходи стаите. Той махна превръзката от ръката си. Тя сякаш не го болеше вече. Приближи се до своето легло и очите му се спряха на малкото куфарче върху нотната му масичка. Извади едно ключе от джоба си и го отвори. Бавно раздипли дрехите, с които Козет бе напуснала Монфермей преди десет години. Малката черна рокличка, черната забрадка, здравите детски обувки, топлото плюшено елече, престилката с джобчета, вълнените чорапи. Жан Валжан беше занесъл за нея тия дрешки в Монфермей. Той ги нареди една по една върху леглото. Дълбоко замислен, клетникът се връщаше към миналото. Спомняше си Монфермейската гора. Прекосили я бяха заедно с Козет. Спомняше си ясно зимния ден, голите дървета, храстите без птички, небето без слънце. Но въпреки всичко, колко хубаво беше тогава! Тя беше ей такава мъничка и държеше голямата си кукла в ръце. Нямаше никого другиго на света освен него.

Жан Валжан отпусна благородната си побеляла глава на леглото, старото му твърдо сърце трепна, той зарови лице в дрешките на Козет и ако някой минеше по стълбите в този миг, щеше да чуе бурните му ридания.