Виктор Юго
Клетниците (170)

ГЛАВА XXVI
ДВАМА ДУШИ, ПРОПАДНАЛИ ВДЪН ЗЕМЯ

Колкото и силно да бе любовното му опиянение, то все пак не можа да заличи всичките грижи на Мариус.

Докато траеха приготовленията за сватбата, в очакване на определената дата, Мариус предприе трудни и добросъвестни проучвания, свързани с миналото.

Бе задължен по две линии: и за баща си, и за самия себе си.

От една страна — Тенардие, от друга — непознатият, който го бе донесъл в дома на господин Жилнорман.

Мариус държеше да издири тези двама души; той съвсем не смяташе, че може да ги забрави, като се ожени и бъде щастлив. Напротив, опасяваше се, че ако не изплати тези две задължения от миналото, те ще хвърлят сянка върху живота му, който занапред се очертаваше така безоблачен. Той жадуваше да се разплати с миналото, преди да встъпи радостно в бъдещето.

Обстоятелството, че Тенардие беше злодей, не намаляваше заслугата му спрямо полковник Понмерси. Тенардие беше престъпник за всички, но не и за Мариус.

Понеже не му беше известно какво точно се бе случило при Ватерло, Мариус не знаеше, че поради странното стечение на обстоятелствата, баща му наистина дължеше живота си на Тенардие, по не му дължеше благодарност.

Нито един от агентите, наети от Мариус, не можа да открие следите на Тенардие. Той беше сякаш безвъзвратно пропаднал. Тенардиерица беше умряла в затвора. Тенардие и дъщеря му Азелма, единствените оцелели от това жалко семейство, бяха потънали в неизвестността. Социалната бездна се бе затворила безмълвно над тия две същества.

След бягството му от затвора, Тенардие, организатор и инициатор на клопката в плевника Горбо, бе осъден задочно на смърт. Тази присъда допринасяше за сгъстяване на мрака около този човек, като го принуждаваше да се спусне на самото дъно на обществото, за да не го уловят.

Колкото до непознатия, който беше спасил Мариус, издирванията също удариха на камък. Успяха да намерят файтона, който го бе докарал полумъртъв от кея на Сена на шести юни. Кочияшът заяви, че към девет часа вечерта решетката на канала, която извежда към реката, се отворила и от нея излязъл човек, носещ на плещите си друг човек, който изглеждал мъртъв. Един агент охранявал изхода. Той арестувал живия и взел под свое разпореждане мъртвия. По заповед на полицая кочияшът качил всички във файтона си. Най-напред оставили мъртвеца. Другите двама продължили с файтона до Архива, там слезли и полицаят отвел другия човек. Кочияшът не знаеше нищо повече.

Самият Мариус не си спомняше абсолютно нищо. Помнеше само, че преди да угасне съзнанието му, нечия силна ръка го бе сграбчила през кръста. Дошъл бе на себе си едва у господин Жилнорман. Как, след като бе паднал на улица Шанврьори, е излязъл чак при Моста на Инвалидите? Значи някой го бе пренесъл през клоаката на такова дълго разстояние. Невероятна саможертва!

Кой беше този човек? Кой?

Именно него търсеше Мариус.

Защо полицаят не бе обадил за случилото се? Дали спасителя на Мариус бе успял да му се изплъзне? Дали не бе подкупил агента? Но защо не се явяваше при Мариус, който му беше така задължен? Защо се отказваше не само от парично възнаграждение, но и от дължимата му признателност? Що за човек беше?

Портиерът единствен беше забелязал този човек. Той заяви:

— Човекът беше ужасен.

Надявайки се, че кървавите му дрехи ще помогнат при издирването, Мариус ги запази. Разглеждайки ги, забеляза, че едно парче от сюртука липсваше.

Една вечер Мариус заговори за това странно приключение пред Жан Валжан и Козет. Студеното лице на господин Фошльован го раздразни и той извика възбудено:

— Какъвто и да е бил този човек, той прояви високо благородство. Притече ми се на помощ като ангел —хранител. Хвърлил се в разгара на боя, грабнал ме е, отворил клоаката и ме е влачил през нея! Изминал е над левга и половина в ужасните подземни галерии. Над левга и половина в смрадната клоака, при това с труп на гърба! И с каква цел? За да спаси един умиращ. Той си е казал: „В него все още мъждука искрица живот. Ще рискувам собственото си съществуване заради тази искрица!“ И той не веднъж, а двадесет пъти е изложил на опасност собствения си живот. Всяка крачка е била премеждие. Ах, ако тези шестстотин хиляди франка бяха мои…

— Те са ваши — прекъсна го Жан Валжан.

— Бих ги дал всичките, за да открия този човек!

Жан Валжан не отрони нито дума.