Виктор Юго
Клетниците (168)

ГЛАВА XXIV
ГОСПОЖИЦА ЖИЛНОРМАН НЕ ВИЖДА НИЩО ЛОШО В ТОВА, ЧЕ ГОСПОДИН ФОШЛЬОВАН ВЛИЗА С ПАКЕТ ПОД МИШНИЦА

Козет и Мариус най-сетне се видяха.

Отказваме се от описанието на срещата им. Не бива да се опитваме да нарисуваме някои неща, включително и слънцето.

Цялото семейство се беше събрало в стаята на Мариус, когато Козет влезе, обкръжена сякаш от сияние.

— Възхитителна! — възкликна господин Жилнорман. Козет беше очарована, трепетна, неземно щастлива. Ту смъртно бледа, ту аленочервена, тя жадуваше да се хвърли в обятията на Мариус, а стоеше нерешително. Свенеше се да даде израз на любовта си пред толкова хора. Колко са безмилостни другите към влюбените! Стоят при тях тъкмо когато младите имат най-много нужда да останат сами!

Заедно с Козет беше влязъл и „господин Фошльован“, Жан Валжан.

На портиера и през ум не му мина да свърже този изрядно облечен господин с ужасния носач на трупове, който бе изникнал пред вратата му през онази страшна нощ. Все пак с будния си портиерски нюх той долови нещичко и каза на жена си:

— Струва ми се, че съм виждал някъде това лице.

Господин Фошльован се спря до вратата и остана там, с пакет под мишница.

— Дали този господин все носи книги под мишницата си? Толкова ли обича да чете? — каза шепнешком госпожица Жилнорман, която беше скарана с книгите.

— Че какво от това? Може да е учен — отвърна също тъй шепнешком господин Жилнорман.

Той се поклони и каза високо:

— Господин Траншльован, имам чест да ви поискам ръката на вашата дъщеря за моя внук, господин барон Мариус Понмерси.

„Господин Траншльован“ се поклони.

— Решено — заяви дядото. После се обърна към Мариус и Козет с протегнати ръце и им извика, благославяйки ги: — Разрешава ви се да се обожавате!

Те не чакаха да им го повтарят. Веднага зачуруликаха. Говореха си полугласно и изливаха насъбраната мъка от раздялата и буйната радост от срещата.

Старецът се настани до тях, накара Козет да седне и улови ръцете на двамата в старите си сбръчкани длани.

— Ах, тя е наистина пленителна, тази мъничка Козет! Момиченце и същевременно изискана дама! Жалко, че ще бъде само баронеса! Само че, какво нещастие! Едва сега се сетих! Повече от половината ми състояние е вложено в пожизнената ми рента! Докато съм жив, все някак ще карате, но като умра, клети мои деца, няма да имате и пукнат петак!

В този миг прозвуча дълбок, спокоен глас, който каза:

— Госпожица Евфразия Фошльован притежава шестстотин хиляди франка.

Говореше Жан Валжан. Досега той не беше казал нито дума и като че ли никой не обръщаше внимание, че още е там, защото стоеше изправен неподвижно зад тия щастливи хора.

— За каква Евфразия става дума? — запита смаяно дядо Жилнорман.

— За мен — каза Козет.

— Шестстотин хиляди франка! — удиви се дядото.

— Без четиринадесет или петнадесет хиляди франка може би — уточни Жан Валжан.

И той остави върху масата пакета, който лелята бе взела за книга.

Жан Валжан разви сам пакета. Вътре имаше снопчета банкноти; преброиха ги. Всичко петстотин осемдесет и четири хиляди франка.

— Това се казва книга! — забеляза господин Жилнорман.

— Я го виж ти тоя Мариус! — засмя се дядото. — Студентчетата изнамират момиченца с по шестстотин хиляди франка! Завеян мечтател, пък уловил под дървото на мечтите птичка-милионерка!

Колкото до Мариус и Козет, те продължаваха да се гледат в очите и едва ли обърнаха внимание на тази подробност.