Виктор Юго
Клетниците (166)

ГЛАВА XXII
ЕДВА ИЗЛЯЗЪЛ ОТ ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА, МАРИУС СЕ ГОТВИ ЗА ДОМАШНА ВОЙНА

Мариус дълго се бори между живота и смъртта. Няколко седмици имаше треска с бълнувания и сериозни мозъчни смутения, причинени по-скоро от сътресението при получените рани, отколкото от самите тях.

По цели нощи повтаряше името на Козет с упорство на агонизиращ.

„Да се избягва главно всяко вълнение!“ — препоръчваше постоянно лекарят.

Превръзките бяха сложни и трудни. Докато имаше опасност за живота на Мариус, господин Жилнорман, загубил ума и дума, седеше край леглото на своя внук и също като него беше ни жив, ни умрял.

Всеки ден, а понякога и два пъти дневно, един много добре облечен мъж с бели коси — така го описваше портиерът — идваше да пита как е раненият и предаваше голям пакет кърпи за превръзки.

Започна оздравителният период, но Мариус трябваше повече от два месеца да остане проснат на шезлонг поради незарастващата счупена ключица. Впрочем продължителното боледуване го бе спасило от преследване. Трябва да прибавим, че жестоката заповед на префекта до лекарите да предават ранените, беше предизвикала възмущение дори у самите врагове на народа. Освен пленените в разгара на боя, военните съдилища не посмяха да безпокоят никого другиго. Така Мариус бе оставен на мира.

Господин Жилнорман мина през всичките фази на отчаянието, за да мине след това през всички стадии на радостта.

В деня, когато лекарят му каза, че Мариус е вън от опасност, старецът бе вън от себе си от щастие. Той изтанцува един гавот и изпя една модна на времето песничка. Направо бе полудял от щастие.

Колкото до Мариус, той покорно се оставяше да го превръзват и да се грижат за него, но неотстъпно мислеше само за Козет. Откакто треската и бълнуването бяха минали, той не произнасяше името й, но цялата му душа беше при нея.

Не знаеше какво е станало с любимата му. Всичко, случило се на улица Шанврьори, беше като че прибулено с облак в спомените му. Неясни сенки, злокобно обвити в дима на барикадата, се мяркаха в съзнанието му — Епонин, Гаврош, дядо Мабьоф, приятелите му. Странното появяване на господин Фошльован там му се струваше загадка. Не проумяваше също как самият той бе останал жив и кой го бе изнесъл от барикадата.

В замъгленото му съзнание имаше само една ясна точка — твърдото решение да намери отново Козет.

Въпреки нежните грижи на дядото; Мариус не се доверяваше. Той се държеше хладно. Дядото напразно пилееше жалките си старчески усмивки. Мариус си казваше, че станеше ли дума за Козет, дядото веднага щеше да разкрие другото си лице и да покаже истинската си природа. Повторно щяха да излязат на сцената всички семейни въпроси, повторно щяха да се сблъскат и дядо му щеше да го обсипе с град от сарказми. И в заключение — отказ. Мариус се ожесточаваше предварително.

Колкото повече се възстановяваше, старите рани се разтваряха в паметта му и той се настройваше все по-неприязнено към дядо си. Старецът безмълвно страдаше от това. Страдаше също, че откакто бе дошъл в съзнание, Мариус нито веднъж не му бе казал „татко“.

Очевидно наближаваше буря.

Мариус реши в случай на отказ да махне шината, да изкълчи отново ключицата си, да откаже всякаква храна. Раните бяха неговите бойни припаси. Ще получи Козет или ще умре.

И той зачака благоприятния момент с подмолно търпение.

Този момент не закъсня.