Виктор Юго
Клетниците (165)

ГЛАВА XXI
ЖАВЕР ИЗЛИЗА ОТ РЕЛСИТЕ

Жавер се отдалечи с бавни стъпки от улица Ом Арме.

За първи път в живота си вървеше с наведена глава. У него се беше извършил странен прелом. Цялата му външност носеше печата на душевна тревога.

Той потъна в смълчаните улички. Но все пак не вървеше без посока. Тръгна по най-късия път към Сена. Спря се близо до моста Нотр-Дам. На това място Сена образува опасен водовъртеж, от който се плашат всички моряци. Водата се устремява със страшна сила под сводовете на моста, пени се и клокочи. Ако някой попадне там, не може вече да се покаже на повърхността. И най-добрите плувци се удавят.

Жавер се облакъти на парапета и се замисли дълбоко.

Преломът, който ставаше в душата му, го терзаеше жестоко. Той бе объркан. Понятието за дълг, досега пределно ясно у него, сега сякаш се бе раздвоило. Когато срещна неочаквано Жан Валжан на брега на Сена, у него заговориха едновременно два инстинкта: вълкът намери отново плячката, а кучето — намери отново господаря си.

Да дължи живота си на престъпник и да му се отплати със същото, да застане на равна нога с каторжника! Да допусне той да му каже: „Върви си!“ и сам той на свой ред да каже: „Свободен си!“ За да остане верен на съвестта си, трябваше да измени на дълга си към обществото.

Случило се беше нещо удивително: Жан Валжан го бе пощадил. Но се бе случило и нещо още по-удивително: Жавер бе пощадил Жан Валжан.

Грозно беше да издаде Жан Валжан. Грозно беше и да го остави на свобода. И в двата случая честният Жавер се опозоряваше. И в двата случая го очакваше падение!

Така мислеше този нещастен тесногръд служител на закона.

Той продължаваше да се бъхта в неразрешимия проблем: един рецидивист да остане неуловен и ненаказан и то по негова вина! Нима Жан Валжан ще се окаже по-силен от обществения ред?

Този човек го озадачаваше. Пред него рухваха всички догми, на които бе служил цял живот. Великодушието на Жан Валжан към него самия, който му бе причинил само зло, го смазваше. Жавер чувствуваше, че в душата му се прокрадва едно ужасно чувство: възхищение пред каторжник, уважение към престъпник. Нима подобно нещо беше възможно?

Този каторжник, отвръщащ на злото с добро, предпочитащ състраданието пред отмъщението, собствената си гибел пред гибелта на смъртния си враг, приличаше повече на ангел, отколкото на човек.

После мисълта му се връщаше към него самия и редом до възвисилия се Жан Валжан той виждаше себе си, Жавер, жалък и унижен.

Каторжникът беше станал негов благодетел!

Защо той, Жавер, позволи на Жан Валжан да му подари живота? Негово право беше да умре на барикадата. Защо не извика другите въстаници на помощ срещу Жан Валжан, защо не ги застави да го разстрелят насила? Така щеше да бъде много по-достойно за него.

Жавер се считаше малодушен подлец. Той се ужасяваше от себе си. Неговият идеал бе не да бъде човечен и благороден, а да бъде безупречен. Как бе стигнал до такова падение?

Той бе дълбоко развълнуван. Ново, непознато и непоносимо състояние за него.

Загледа се в страшния спираловиден водовъртеж под себе си.

Реката долу тъмнееше. Не се различаваше нищо. Чуваше се само клокоченето на вълните. Не вода, а бездна. От нея лъхаше враждебен хлад и блудкав мирис на влажни камъни.

Жавер постоя няколко минути неподвижен, загледан в дверите на вечната нощ. Водата бучеше. Внезапно той свали шапката си, остави я на парапета на моста. Миг след това върху парапета се появи висок, тъмен силует, наведе се към Сена и скочи в мрака. Чу се глух плясък и тъмната бездна бе единствен свидетел на предсмъртните гърчове на злочестата сянка, изчезнала под водата.