Виктор Юго
Клетниците (164)

ГЛАВА XX
ДЯДОТО

Баск и портиерът настаниха Мариус върху канапето в салона. Лекарят беше дошъл бързо. Той установи, че няма сериозна рана в гърдите, но затова пък дългото подземно пътешествие беше увредило счупената ключица. Той проми и превърза множеството повърхностни за щастие рани. Безпокоеше го само един опасен симптом: раненият все още не идваше в съзнание. Когато бършеше внимателно лицето му, в дъното на салона се появи висока фигура в бяла нощница. Дядото.

Метежът много бе развълнувал господин Жилнорман. Беше си легнал рано и бе заръчал да не го будят. Но сънят на старците е лек и колкото и предпазливо да се движеха, шумът го събуди. Той стоеше учуден на прага, подобен на призрак. Забеляза проснатия окървавен младеж с восъчно бледо лице и цял се разтрепера. Лицето му се покри със смъртна бледност. Той разпери старческите си пръсти и прошепна:

— Мариус!

— Господине — каза Баск, — той е бил на барикадата и току-що го донесоха…

— Той е мъртъв! Ах, кръвопиецът!…

Внезапно стогодишният старец се изправи като младеж.

— Господине, вие сте лекарят, нали? Кажете ми, мъртъв ли е?

Лекарят, и той самият силно обезпокоен, не отговори. Господин Жилнорман закърши ръце и избухна яростно:

— Той е мъртъв! Мъртъв! Отишъл е да го убият на барикадите! От омраза към мене! Направил го е напук на мене! Ах, кръвопиецо! Така ли ми се връщаш? Ах, горко ми! Той е мъртъв! Пронизан от куршуми, изпосечен, унищожен! Вижте го само негодника! Той знаеше отлично, че го чакам че бях приготвил стаята му! Ах, Мариус! От теб се искаше само да се прибереш и да кажеш: „Татко, ето ме!“ И щеше да бъдеш господар в къщата! Ти знаеше, но си си казал: „Не, той е роялист, няма да отида при него!“ И отиде на барикадите. Остави да те убият от проклетия! За да си отмъстиш за думите ми!

Лекарят се бе навел повторно над ранения. Дядото се наведе също над младежа. Старческите му устни пропущаха несвързани думи, примесени с хриптения:

— Ах, безсърдечнико! Ах, якобинецо! Ах, престъпнико!

Безпомощни укори на умиращ към труп. В същия миг Мариус бавно повдигна клепачи и замъгленият му още поглед се спря с удивление на господин Жилнорман.

— Мариус! — извика старецът. — Мариус! Мой мъничък Мариус! Моето дете! Любими синко! Ти отваряш очи, ти ме гледаш, ти си жив! Благодаря ти!

И той падна в несвяст.