ГЛАВА XVII
ЕДИН ПОЗНАВАЧ СМЯТА МАРИУС ЗА МЪРТЪВ
Жан Валжан отпусна Мариус на брега. Най-сетне на открито! Смрадните изпарения, мракът и ужасът бяха вече зад тях. Свежият животворен въздух изпълни гърдите му. Здрачаваше се. Около него бе тихо. Небето изливаше умиротворение. Наближаваше нощта, велика освободителка, приятелка на всички, които се нуждаят от тъмен плащ, за да се избавят от тревогите си.
Той загреба от реката вода и напръска леко лицето на Мариус. Клепките на младежа си оставаха затворени, но през полуотворените му уста се долавяше лекото му дишане. Жан Валжан се канеше да загребе втори път вода от реката, когато внезапно изпита неясно безпокойство. Имаше чувството, че някой неусетно се е спрял зад него. Той се обърна.
Снажен мъж, загърнат в дълъг редингот, със скръстени ръце и дебел бастун под мишница беше застанал на няколко крачки. Благодарение на полумрака той изглеждаше като привидение. Жан Валжан позна Жавер.
Читателят навярно е отгатнал, че преследвачът на Тенардие не беше никой друг, а Жавер. След като излезе невредим от барикадата, Жавер отиде в префектурата, докладва лично на префекта и незабавно пое службата си — специално наблюдение на десния бряг. Знаете останалото.
Лесно разбираемо е, че така любезно отворената пред Жан Валжан решетка беше всъщност ловкост от страна на Тенардие. Той предполагаше, че Жавер го чака. Требваше да залъже тази хрътка с някой кокал. Убиец, нима това е малка находка? Тенардие разчиташе не без основание, че Жавер ще се заеме с убиеца и ще забрави за известно време него самия.
От един капан Жан Валжан се натъкна на друг. Две срещи една след друга — след Тенардие, Жавер, наистина беше прекалено!
Жавер не позна Жан Валжан. Той попита рязко:
— Кой сте вие?
— Жан Валжан.
Жавер впи като клещи ръце в раменете на Жан Валжан, погледна го внимателно и го позна.
— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — аз съм във ваша власт.
Жавер като че не го чу.
— Какво търсите тук и кой е този човек?
— Заради него именно ви моля. Правете с мене каквото щете, но помогнете ми да го занесем първо в дома му.
Жавер не каза „не“.
— Този човек беше на барикадата — каза той полугласно. — Нарекоха го Мариус.
— Ранен е — каза Жан Валжан.
— Мъртъв е — заяви Жавер. — Значи вие сте го донесли от барикадата дотук?
— Той живее в квартал Маре — обясни Жан Валжан, — у дядо си, не си спомням вече името му.
Той извади бележника на Мариус и го подаде на инспектора.
Жавер извика:
— Кочияш!
Спомняте си, че беше задържал един файтон за всеки случай.
Файтонът потегли в посока към Бастилията. Навлязоха в града. Във файтона — ледена тишина. Мариус, неподвижен, с отпусната на гърдите глава, сякаш чакаше само ковчега. Жан Валжан напомняше сянка, а Жавер бе сякаш камък. Случайността беше събрала злокобно трите трагични символи на неподвижност: труп, призрак и статуя.
