Виктор Юго
Клетниците (156)

ГЛАВА XII
ПАРИЖКАТА КЛОАКА И НЕЙНИТЕ ИЗНЕНАДИ

Жан Валжан се намираше в клоаката на Париж. Главоломен преход. В самото сърце на града Жан Валжан внезапно се бе озовал извън него. Само за миг мина от ярка дневна светлина в пълен мрак, от трясък и врява — в гробна тишина и от смъртна опасност — в съвършена сигурност.

Попадна в подземие. Напусна улицата, където се ширеше смърт, заради гроба, където трептеше искра живот. Ослуша се замаян. Спасителният капан се раззина пред него. Вероломно скривалище. Благословена засада, но все пак засада!

Само че раненият не помръдваше и Жан Валжан не знаеше дали носи жив човек или мъртвец.

Първото му усещане беше пълна слепота. Почувствува твърда почва под нозете си. Това бе важното. То му стигаше. Простря напред едната си ръка и докосна стена. Разбра, че коридорът е тесен. След няколко секунди очите му свикнаха с тъмнината и той долови под бледата светлина на отдушника очертанията на подземния канал. Но тази светлина угасваше на няколко метра от него и там се издигаше зловеща стена от мрак. Тя можеше да го погълне навеки. Но той трябваше да си проправи път през нея и то незабавно. Както той бе забелязал решетката, и войниците можеха да я видят и да претърсят шахтата. Беше оставил Мариус на земята. Вдигна го решително и навлезе в тъмнината.

Всъщност не бяха толкова близо до спасението, както той се надяваше. Очакваха ги други премеждия, далеч не по-малки. Жан Валжан беше паднал от единия кръг на ада в друг.

Преди всичко, налагаше се някак да се ориентира в подземната мрежа от канали. Едва изминал петдесетина крачки, той се натъкна на напречен коридор. Кой път да избере? Надясно или наляво? Той си каза, че вероятно се намира под халите и ако тръгне наляво, следвайки наклона на канала, скоро ще излезе на Сена и то в най-оживения квартал на Париж. Двама окървавени мъже не можеха да минат незабелязани и щяха да го уловят, преди да е излязъл.

Жан Валжан зави надясно. С една ръка държеше китките на Мариус, с другата опипваше влажната стена. Топлият дъх до ухото му, където бе долепена устата на Мариус свидетелстваше, че той е още жив. Жан Валжан беше принуден да напредва много бавно. Каменният под под него беше хлъзгав, защото по средата течеше вада с нечистотии. Тук-таме бледите проблясъци, идващи от отдушниците, осветяваха пътя му. Но ставаше все по-мъчно да се ориентира. В тогавашен Париж имаше хиляди преплетени улици и каналната мрежа следваше техните извивки и чупки. Тя представляваше необикновено заплетен и непроходим лабиринт.

Но той се придвижваше напред, изпълнен с тревога, без да има представа къде се намира, изцяло на произвола на случайността. Постепенно го обземаше ужас. Как ще се измъкне оттук? Ще намери ли изход? Дали няма да умрат и двамата и да се превърнат в два скелета в някой ъгъл под непрогледната нощ? Утробата на Париж беше истинска бездна.

Внезапно забеляза, че вече не се изкачва, а слиза. Помисли си, че отново отива към Сена. Той се лъжеше. Теренът върху десния бряг на Сена е изгърбен и водите на единия скат се вливат в Сена, а на другия — в големия околовръстен канал. Той беше на правилен път, без сам да подозира.

По едно време си даде сметка, че напуска парализираните от въстанието квартали, защото дочу над главата си продължителен грохот: трополяха коли.

Внезапно видя пред себе си червеникаво отражение и сянката му се очерта върху мокрия плочник. Обърна се смаян. Зад него, в края на коридора, на огромно разстояние, гореше зловеща звезда.

В клоаката беше изгряла мрачна звезда — окото на полицията.

Седем-осем черни сенки се клатушкаха зад тази звезда.