Виктор Юго
Клетниците (150)

ГЛАВА VI
ГАВРОШ НА УЛИЦАТА

Внезапно Курфейрак забеляза някого вън под куршумите. Гаврош бе взел една кошница за бутилки от кръчмата, проврял се бе през пролуката и спокойно изпразваше паласките на убитите при първия пристъп на гвардейците.

— Какво правиш там? — попита го Курфейрак.

— Пълня си кошницата, гражданино!

— Не виждаш ли картеча?

— Добре де, вали. Квоутуй? — отвърна Гаврош.

— Прибирай се!

— Ей сега.

И с един скок момченцето се озова посред улицата. Двадесетина мъртъвци лежаха по платното. Двадесетина паласки за Гаврош. Значителен запас патрони за барикадата.

Пушечният дим се стелеше над улицата като мъгла. Тя се оказа изгодна известно време за Гаврош. Под димната завеса и благодарение на дребния си ръст той се придвижи доста навътре по улицата, без да го забележат.

Хлапакът пълзеше по корем, пробягваше на четири крака, уловил кошницата със зъби, лъкатушеше, плъзгаше се от мъртвец на мъртвец и изпразваше паласката или патрондаша му, както маймуна разчупва орех, за да вземе ядката.

От барикадата не смееха да му извикат, за да не привлекат вниманието върху него.

Момчето намери у един труп кратунка с барут.

— Някой може да ожаднее — каза то и я пъхна в джоба си.

Излязъл много напред, Гаврош стигна до мястото, където пушечният дим беше по-рядък и стрелците от пехотата, залегнали срещу барикадата, го съгледаха.

Точно когато момченцето вадеше патроните на сержанта, проснат до един стълб, в трупа се заби куршум.

— Да му се не види! — възкликна Гаврош. — Взеха да ми убиват мъртъвците!

Втори куршум плесна до него и от камъка изскочи искра. Трети прекатури кошницата му.

Гаврош се огледа и разбра, че гвардейците стрелят по него. Той се изправи в цял ръст, с развени от вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко гвардейците и запя:

Хората са грозни във Нантер^[1],

за това виновен е Волтер^[2].

И са глупави във Палесо^[3],

за това виновен е Русо^[4].

 

После вдигна кошницата си, събра нападалите патрони, без да остава нито един на улицата, пристъпи право срещу куршумите и се наведе да обере и следващата паласка. Четвъртият куршум изсвистя досами него, без да го улучи. Той изпя по този повод:

Аз не съм нотариус, банкер,

за това виновен е Волтер.

Аз съм малка птичка без гнездо,

за това виновен е Русо.

Пети куршум го вдъхнови да изпее трети куплет:

Шегобиец съм в голям размер,

за това виновен е Волтер.

И не ям аспержи и месо,

за това виновен е Русо.

Това продължи известно време.

Страшно, вълнуващо зрелище. Гаврош, под обстрел, се шегуваше със стрелбата. Изглежда, че му беше много забавно. Врабчето кълвеше ловджиите. Отговаряше с куплет на всеки изстрел. Непрекъснато се целеха в него и все не го улучваха. Националните гвардейци и войниците се смееха, докато го вземаха на мушка. А той залягаше, изправяше се, притичваше зад някоя врата, изчезваше, пак се появяваше, плезеше се на оръдията, без да престава да опразва патрондаши и паласки и да пълни кошницата си. Примрели от тревога, въстаниците го следяха с поглед. Барикадата трепереше, а той пееше. Не дете, а създание от приказките. Неуязвимото мъниче на исполинската схватка. Куршумите го гонеха, но Гаврош бе по-бърз от тях. Детето играеше на зловеща криеница със смъртта. Всеки път, когато призракът й се доближаваше до него, то го чукваше подигравателно по носа.

Един куршум обаче, по-добре насочен или по-вероломен от другите, улучи най-сетне детето-блуждаещо огънче. Гаврош се олюля и се строполи на земята. Барикадата ахна. Но в пигмея се таеше Антей^[5]. Съприкосновението на детето на улицата с нейната настилка е равносилно на съприкосновението на митологичния гигант със земята. Гаврош отново се надигна, само че остана седнал. Дълга струйка кръв се стичаше по лицето му. Той вдигна нагоре ръце, погледна към стрелящите и пак запя:

Повален съм от куршума чер,

за това виновен е Волтер.

Забих нос в пътното платно,

за това виновен е…

Гаврош не довърши. Втори куршум от същия стрелец прекъсна завинаги песента му. Този път той се свлече по лице върху паважа и не помръдна вече. Мъничката му възвишена душа отлетя.