Виктор Юго
Клетниците (146)

ГЛАВА II
ПЕТИМА ПО-МАЛКО СРЕЩУ ЕДИН ПОВЕЧЕ

След думите на непознатия въстаник, който произнесе клетвата на мъртъвците и изрази общото настроение, всички уста нададоха страшен възглас:

— Да живее смъртта! Всички оставаме тук!

Като истински водач Анжолрас прецени, че тридесет защитника на барикадата са достатъчни и някои трябва да си отидат, за да не се дават излишни жертви. Колкото и да го уважаваха, никой не искаше да напусне барикадата. Анжолрас показа четирите гвардейски униформи.

— Ще облечете тези униформи, ще се смесите с войската и ще се спасите. Хайде.

Никой не помръдна.

— Хайде, смилете се над вашите жени, майки, сестри и деца. Нека този от вас, който има тежко семейство, да излезе напред. Помислете си за русите главички, за белите коси. Знаем, че всички искате да умрете славно и доблестно, но повечето от вас не са сами в света. Те са длъжни да мислят за беззащитните същества, които оставят след себе си.

Тогава започна невиждан спор. Всеки се дърпаше да не го отстранят от гроба.

След няколко минути въстаниците сами посочиха петима. Униформите бяха четири. В същия миг още една униформа падна като че ли от небето до другите четири. Мариус вдигна очи и разпозна господин Фошльован.

Жан Валжан се беше вмъкнал малко преди това в барикадата. Никой не видя как и кога. Бяха толкова улисани!

— Кой е този човек? — попита Легл.

— Човек, който спасява другите — отвърна Комбфер.

— Аз го познавам — добави сериозно Мариус.

Анжолрас се обърна към Жан Валжан:

— Бъдете добре дошъл, гражданино. Знаете нали, че трябва да се мре.

Без да отговори, Жан Валжан помогна на въстаника, когото спасяваше да облече униформата му.