Виктор Юго
Клетниците (145)

ГЛАВА I
РАЗВИДЕЛЯВА СЕ, НО БАРИКАДАТА ПОМРЪКВА

Под зоркия поглед на Анжолрас въстаниците употребиха полезно нощта. Те не само възстановиха, но и разшириха барикадата. Повдигнаха я с две стъпки. Подредиха всичко. Опразниха долната зала и я превърнаха в амбулатория. Превързаха всички ранени, прибраха отпадъците, изнесоха труповете. Между мъртъвците лежаха и четирима гвардейци от предградията. Анжолрас заповяда да съблекат униформите им. След това посъветва бойците да поспят малко, но почти никой не го послуша: Бяха премного възбудени.

Нямаха вече нищо за ядене. За шестнадесетте часа, откакто бяха тук, въстаниците бързо бяха изчерпали скромните запаси на кръчмата. Бяха ранните часове на суровия спартански 6 юни, когато на барикадата „Сеп-Мери“ водачът на въстаниците, Жан, отвръща на възклика им: „Дайте ни хляб!“ със следните исторически думи:

— Има ли смисъл? Сега е три часът. В четири ще бъдем мъртви.

Анжолрас отиде на разузнаване. Той излезе на улица Мондетур, плъзгайки се край стените.

Продължаваше да се чува тревожният звън на „Сен-Мери“, доказателство, че другата барикада още се държеше.

Въстаниците, барикадирали се в „Коринт“, бяха много обнадеждени. Лекотата, с която бяха отблъснали нощната атака, ги караше да се отнасят едва ли не с пренебрежение към предстоящата призори атака. Очакваха я с усмивка. Не се съмняваха нито в правотата на каузата си, нито в успеха си: в шест часа сутринта полкът, осъзнал, че въстаниците са прави, щеше да мине на тяхна страна; по пладне щеше да въстане цял Париж, а на залез слънце щеше да избухне революция.

Анжолрас се върна от мрачната си самотна разходка. Послуша радостната глъчка и след малко каза:

— Цялата армия на Париж е вдигната на крак. Една трета от нея е съсредоточена срещу барикадата, която защищавате вие. След един час ще ни нападнат. Колкото до народа, вчера той кипеше, но днес се спотайва. Не можем да очакваме нищо, нито да се надяваме на каквото и да било.

Неизразима тревога обзе за миг барикадата. Сякаш смъртта размаха над нея криле. Но само за кратък миг. Нечий глас извика:

— И така да е! Няма да мърдаме оттук! Граждани, да се закълнем с клетвата на мъртъвците! Да докажем, че ако народът изоставя републиканците, републиканците не изоставят народа!

Тези думи разпръснаха мъчителния облак от съзнанието на всички въстаници. Никога не узнаха името на човека, който ги бе произнесъл.

Това непреклонно решение до такава степен беше овладяло духовете на бойците на 6 юни 1832 година, че почти в същия час и защитниците на барикадата „Сен-Мери“ нададоха паметния възглас, увековечен в протоколите на съдебното следствие:

— И да дойдат на помощ, и да не дойдат, не е ли все едно? Да умрем тук до последния човек!

Макар и отделени физически, двете барикади бяха свързани духовно.