Виктор Юго
Клетниците (144)

ГЛАВА XLIV
ГАВРОШ СЕ ПPECTAPABA

Междувременно Гаврош изживя едно приключение.

След като обстреля поредния фенер, той реши да изпее всички песни, които знаеше. Докато пееше, той жестикулираше, а лицето му беше неизчерпаема съкровищница от гримаси. За съжаление понеже беше сам, никой не го видя. Така пропадат много шедьоври на изкуството. Внезапно той се спря и заяви:

— Край на романса!

Котешките му очи бяха съзрели ръчна количка със сгушен в нея въглищар. С житейската си опитност хлапакът разбра, че има пред себе си пияница.

Момчето реши в себе си: „Вземаш количката за републиката, а пияницата оставяш на монархията!“ Беше му хрумнало, че количката отлично ще подхожда на барикадата.

Той изтегли собственика за краката и го плъзна върху паважа. Количката беше свободна. Той извади от джоба си къс хартия и малък червен молив, написа с едри букви: „Френската република. Количката получена.“ Подписа се отдолу: „Гаврош“ и пъхна бележката в джоба на спящия въглищар.

После улови ръчките на количката и търти да бяга, тикайки я пред себе си. Това беше опасно. Количката трополеше шумно, а наблизо имаше полицейски пост. Счупените фенери, изпетите с пълно гърло песни, а сега и това силно трополене разтревожиха стария сержант. „Сигурно са цяла банда! — помисли си той. — Да вървим внимателно!“

Както си тикаше количката, Гаврош се сблъска с една униформа.

— Я виж ти! Той бил тук! Добър ден, обществен порядък!

— Къде отиваш, обеснико?

— Гражданино, аз още не съм ви казал буржоа, защо ме оскърбявате?

— Къде си се запътил, хубостнико?

— Господине, вчера може би сте бил умен човек, но днес очевидно не може да се каже същото.

— Питам те къде отиваш, проклетнико?

— У-у! Какви грозни думи!

— Ще ми кажеш, ли най-сетне къде отиваш, разбойнико?

— Господин генерал, отивам да извикам доктор за жена ми.

— На оръжие! — кресна сержантът.

Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е най-тънкото постижение на силните личности. Гаврош прецени с поглед положението. Количката му беше навлякла тази беля, тя трябваше да му помогне.

Тъкмо когато сержантът се готвеше да се нахвърли върху Гаврош, количката, запратена като снаряд, се изтърколи върху него, блъсна го право в корема и сержантът се строполи в канавката, като пушката му изгърмя във въздуха.

При вика на сержанти всички от поста се спуснаха в безпорядък. Изстрелът предизвика обща стрелба. После пак напълниха пушките и пак гръмнаха. Така стреляха напосоки цял четвърт час.

Междувременно Гаврош се беше спуснал стремглаво назад и се спря пет-шест улици по-далеч. Ослуша се. Обърна се в посока към, поста, откъдето долиташе ожесточената стрелба, разпери с изразителен жест ръка пред носа си и чумоса три пъти пукотевицата. Беше в отлично настроение. Но внезапно помръкна, щом се сети за нещо.

„Превивам се от смях, а ето че се обърках и сега трябва да направя голям завой, за да стигна до барикадата! Само дано не закъснея!“ И той се спусна напред, подемайки наново песента си. Докато се шмугваше в уличките, куплетите замираха постепенно зад него:

Бастилии остават за бедняка

и аз насочвам своята стрелба

към тоя ред, създал безброй тегла.

Красивите моми какво ги чака,

ла-ла!

 

Игра на кегли почва — дайте знака!

Ще рухнат, сякаш блъснати с метла,

пионки стари с тромави тела.

Красивите моми какво ги чака,

ла-ла!

 

Народе, сривай с патерица яка

двореца, гдето в пухени легла

и в лукс лежи монархията зла.

Красивите моми какво ги чака,

ла-ла!

 

Във Лувър ние влязохме с атака

и Шарл Десети тъй се олюля,

че рухна — сякаш срината скала.

Красивите моми какво ги чака,

ла-ла!

Все пак вдигането на крак на полицейския пост не остана съвсем безрезултатно: количката бе заловена, а пияницата арестуван. Приключението на Гаврош, което се запази в преданията на квартал Тампл, е един от най-страшните спомени на старите буржоа, запечатан е паметта им под следното име: „Нощното нападение на поста при Кралската печатница.“