Виктор Юго
Клетниците (142)

ГЛАВА XLII
ГАВРОШ — ВРАГ НА СВЕТЛИНАТА

Ако никой го наблюдаваше, едва ли би го взел за жив човек. Той седеше на камъка като призрак. Чуваше се тревожен камбанен звън и далечен ропот. Той не помръдна. Но приблизително по същото време откъм халите долетя пушечен залп, последван от втори, още по-оглушителен. Вероятно нападението на барикадата на Шанврьори, отблъснато от Мариус. При втория залп Жан Валжан се изправи. После пак се отпусна на камъка и бавно наведе глава.

Внезапно вдигна очи. Някой вървеше по улицата. Огледа се и на светлината на фенера съгледа едно бледо и лъчезарно момчешко лице.

Гаврош беше дошъл на улица Ом Арме.

— Какво искаш, момченце?

— Баба ви е момченце! — отвърна Гаврош.

Жан Валжан извади от джоба си една петфранкова монета, но в този миг Гаврош беше съгледал фенера.

— Я гледай, при вас още свети! Не спазвате правилата, приятели! Това е безредие. Чакай да го счупим!

И той замери с камък фенера. Стъклото се разби с такъв трясък, че буржоата, сгушени зад спуснатите завеси в отсрещната къща, извикаха:

— Настава деветдесет и трета година!

Фенерът се заклати и угасна. Улицата потъна в мрак.

Жан Валжан пъхна в ръката на детето монетата, но Гаврош му каза:

— Гражданино, предпочитам да си троша фенерите. Не се подкупвам.

— Вземи тия пари за майка си. Имаш ли майка?

Тези думи развълнуваха Гаврош.

— Нали не ми ги давате, за да не чупя фенери?

— Чупи каквото искаш.

— Вие сте славен човек.

Гаврош пъхна монетата в джоба си и вече по-доверчиво към непознатия, попита:

— На тази ли улица живеете? Можете ли да ми покажете № 7?

— Защо ти е притрябвало точно №7?

Детето замълча.

Жан Валжан бе осенен в тревогата си от внезапна прозорливост.

— Да не би да ми носиш писмото, което очаквам?

— На вас ли? Та вие не сте жена!

— Нали писмото е за госпожица Козет?

— Май че такова чудато име беше.

— Точно така, аз трябва да й го предам. Дай ми го.

— В такъв случай навярно знаете, че са ме изпратили от барикадата.

— Естествено. На „Сен-Мери“ ли трябва да се занесе отговорът?

— Там ще се натъкнете на такова чудо, че умът ще ви зайде. Това писмо е изпратено от барикадата на улица Шанврьори. Сбогом, гражданино!

След тия думи Гаврош направо хвръкна към мястото, откъдето беше излетял като птиче. Само след миг необикновеното дете се шмугна между тъмните къщи и изчезна като дим. Шумното сгромолясване на някой фенер бележеше пъти му.