Виктор Юго
Клетниците (140)

ГЛАВА XL
ГАВРОШ ИЗЧИСЛЯВА ДЪЛБОКОМИСЛЕНО РАЗСТОЯНИЯТА

Мариус удържа обещанието си. Той положи целувка върху бледото лице на девойката. После не без трепет взе писмото. Предчувстваше, че то съдържа важно известие. Той сложи внимателно мъртвата девойка върху паважа и се отдалечи. Приближи се до запалената свещ в долната зала на кръчмата и зачете.

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7, а след една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“

Любовта им беше толкова невинна, че Мариус не познаваше дори почерка на Козет.

Нека обясним с няколко думи. Всичко бе дело на Епонин. След случилото се на 3 юни на улица Плюме, тя си бе поставила двойна цел: да осуети плановете на баща си и другите злодеи и да раздели Мариус и Козет. Смени дрипите си с първия срещнат шегаджия и преоблечена като работник подхвърли на Жан Валжан на Марсово поле зловещото предупреждение. Жан Валжан реши да напусне незабавно къщата на улица Плюме. Козет беше отчаяна. Как да се обади на любимия? Надраска набързо два реда, но как да ги пусне в пощата? Тя не излизаше сама. В тревогата си девойката забеляза Епонин, която се навърташе около къщата им и я помоли да пусне в пощата писмото й. Загубила всяка надежда, Епонин намисли да умре самата тя на барикадата, но да извика там и Мариус. Щом не можеше да бъде неин, поне да не бъде на никоя друга.

Мариус обсипа с целувки писмото на Козет. Пред него стояха две неотложни задължения: да уведоми Козет къде се намира и да спаси сина на Тенардие. Откъсна един лист от бележника, който носеше винаги със себе си и написа:

„Нашата женитба е невъзможна. Поисках позволение от дядо си, той отказа. Изтичах у вас, но не те намерих. Спомняш си какво ти казах. Сега го изпълнявам. Умирам. Обичам те.“

Той постоя замислен няколко секунди, после извади повторно бележника си и написа в него:

„Казвам се Мариус Понмерси. Трупът ми да се занесе у дядо ми, господин Жилнорман, улица Фий дьо Калвер №6.“

Мариус извика Гаврош. Като чу гласа на спасителя си, Гаврош изтича към него с обичайното си весело и предано изражение.

— Искаш ли да направиш нещо за мен?

— Всичко. Та нали без вас работата ми беше спукана?

— Вземи това писмо. Излез веднага от барикадата и утре сутринта го предай на посочения тук адрес: улица Ом Арме № 7 на госпожица Козет Фошльован.

Малкият герой отвърна:

— Но през това време ще превземат барикадата и мен няма да ме има тука.

— Бъди спокоен. Сигурно ще я атакуват призори и няма да падне преди пладне.

Гаврош пръхна като птиче и пое тичешком по улица Мондетур. Хрумна му една мисъл: „Сега е едва полунощ. Ако успея да отнеса писмото бързо, ще се върна навреме.“