Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Misérables, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 136гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
unicode(2007)
Корекция
tanyaberb(2008)

Издание:

Издателство „Отечество“, София, 1985

 

Victor Hugo. Les Miserables

Nelson Editeurs. Paris

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА XIV
СРЕЩА НА ДВЕ МАЙКИ

В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува. Държаха го мъж и жена, наречени Тенардие. Над вратата беше закована дъска, на която бе нарисувано нещо като мъж, носещ на гърба си друг мъж с големи златни генералски еполети и сребърен кръст. Под картината се четеше следният надпис: „На сержанта от Ватерло“.

Нищо по-обичайно от гальота или каруца пред вратата на странноприемницата. Но превозното средство, или по-право отломка от превозно средство, която задръстваше улицата пред ханчето, беше предната част на кола за греди и трупи, каквато се използува в гористите местности. На веригата под оста, превърната временно в люлка, се бяха прегънали две пленителни момиченца, голямото на две и половина годинки, а малкото — на година и половина. Те бяха розови, лъчезарни, гиздави и явно много се забавляваха.

На няколко крачки, приклекнала пред прага на ханчето, майката, жена с недотам приветливо лице, завързала дълга връв за веригата, люлееше децата, без да сваля очи от тях, за да не би да паднат. Тя беше така погълната от песента, която тананикаше, и от съзерцанието на дъщеричките си, че не виждаше и не чуваше какво става на улицата.

А някой се беше приближил до нея и един глас каза съвсем близо до ухото й:

— Какви хубави дечица имате, госпожо!

На няколко крачки от нея се беше спряла млада жена, с детенце на ръце. Тя носеше голяма бохча.

Мъчно бихте могли да си представите по-красиво детенце. То беше възхитително румено и здравичко. Бузките му бяха като ябълки. За очите му не можеше да се каже нищо, то спеше, но миглите му бяха възхитителни.

Колкото до майката, тя изглеждаше бледна и печална. Облечена беше като работничка. Беше млада. Може би и красива, но хубостта й не личеше в тези дрехи. Изглеждаше уморена и болнава. Тази жена беше Фантин. Тя беше неузнаваема. Тъжна бръчка пресичаше челото й. Минали бяха десет месеца от „знаменитата шега“ на Толомиес. Какво се беше случило през тях? Не е мъчно да се отгатне.

След изоставянето дойде несретата. Връзката, прекъсната от мъжете, се скъса и между жените. Фантин остана сама. След като замина бащата на детето й, тя се озова съвсем сама, загубила навик за труд и придобила влечение към лек живот. Никакви средства за препитание. Едва знаеше да чете, а не знаеше да пише. Плати на един писар, за да напише писмо на Толомиес. После второ, трето. Той не отговори нито на едно. „Че кой взема на сериозно такива деца?“ — подхвърли й една клюкарка. Сърцето й изстина към мъжа, който нехаеше за нейното дете. Тя смътно почувствува, че е на прага на отчаянието и падението. Намери в себе си мъжество и твърдост. Намисли да се върне в родния си край и да си потърси работа. Само че трябваше да скрие греха си. Трябваше да се раздели с детенцето си. Сърцето й се сви, но тя не отстъпи от решението си.

Фантин продаде всичко, което притежаваше, разплати дребните си дългове и задянала детето на гърба си, напусна Париж.

Когато минаваше пред ханчето на Тенардие, видът на двете лъчезарни момиченца я заслепи и тя се спря да ги погледа. Двете момиченца сякаш я омагьосаха. Стори й се, че вижда над кръчмата тайнственото слово тук, написано от провидението.

Ласкавите думи за децата им обезоръжават и най-коравосърдечните хора. Майката вдигна очи и благодари за комплимента, после покани пътничката да седне на пейката пред входа. Двете жени заговориха.

— Казвам се Тенардие — каза майката на момиченцата. — Ние държим тази кръчма.

Фантин разказа своята история, леко видоизменена. Била работничка. Мъжът й починал. Не можела да си намери работа в Париж и отивала в родния си край. Стрина Тенардие развърза момиченцата, свали ги от люлката и им каза:

— Поиграйте си с това момиченце.

Дъщеричката на Фантин току-що се бе събудила. Тя разтвори широко големите си сини като на майка си очички и се засмя.

Малките деца лесно се сближават. Само след минутка и трите дълбаеха дупки в земята.

Двете жени продължиха разговора си.

— Как се казва детенцето ви?

— Козет.

— На колко години е?

— Скоро ще навърши три.

— Също като голямата ми дъщеря. Междувременно трите момиченца бяха събрали главички в дълбока тревога и блаженство: един огромен червей беше изпълзял от пръстта.

— Колко бързо се опознават децата! — възкликна Тенардиерица. — Човек би се заклел, че са три сестри.

Другата майка очакваше може би точно тази дума. Тя хвана ханджийката за ръка, погледна я в очите и промълви:

— Бихте ли желали да гледате детето ми? Тенардиерица трепна изненадано, но в жеста й не пролича нито съгласие, нито отказ.

Фантин продължи:

— Нали разбирате, не мога да отведа дъщеря си там. Няма да намеря място с дете на ръце. Няма да отсъствам дълго. Бихте ли го гледали?

— Ще трябва да си помисля.

— Ще ви давам по шест франка месечно.

От вътрешността на ханчето се обади мъжки глас:

— Не по-малко от седем франка и първите шест месеца в предплата.

— Ще ги дам — съгласи се майката.

— И петнадесет франка допълнително, за да се посрещнат първите разноски — добави мъжкият глас.

— Общо петдесет и седем франка — каза Тенардиерица.

— Ще ви ги дам. Имам осемдесет франка. Все ще ми останат малко пари, за да стигна до родния си край. А там ще спечеля и ще дойда да си прибера скъпото пиленце.

Мъжкият глас се обади наново:

— Има ли си дрешки малката?

— Разбира се, че си има, милото ми детенце. Не можете дори да си представите какви и все по дванадесет.

— Ще трябва да ги оставите.

— Разбира се — възкликна майката. — И таз добра, нима ще го оставя голо?

Едва сега собственикът подаде глава навън.

— В такъв случай, дадено.

Пазарлъкът беше приключен. Майката пренощува в ханчето, остави детето си и си тръгна, възнамерявайки да се върне скоро. Човек уговаря хладнокръвно такива раздели, но те разкъсват сърцето.

Щом Фантин си отиде, Тенардие каза на жена си:

— Тъкмо ще си платя полицата. Чудех се отде да намеря петдесет франка. Чудесен капан устрои с дъщерите си.

— Без през ум да ми мине — отвърна му тя.