Виктор Юго
Клетниците (138)

ГЛАВА XXXVIII
БУРЕНЦЕТО С БАРУТ

Покриха стареца с черния шал на вдовицата Юшлу и го отнесоха върху голямата маса в залата. Изцяло погълнати от тази скръбна задача, мъжете забравиха опасното положение, в което се намираха.

Гаврош единствен не беше напуснал поста си. Той забеляза някакви хора, които с котешки стъпки се прокрадваха към барикадата.

— Пазете се! — викна той.

Курфейрак, Анжолрас, Жан Прувер, всички се втурнаха вън от кръчмата. Беше крайно време. Зад барикадата се люшкаха плътно щик до щик. Още една секунда и барикадата щеше да бъде превзета.

Баорел се спусна към първия градски гвардеец, който проникна в барикадата и го уби от упор с един изстрел на карабината си. Втори гвардеец обаче уби Баорел с щика си. Друг успя да повали Курфейрак, който извика:

— Помощ!

Най-едрият от всички пристъпваше към Гаврош с насочен към него щик. Детето взе в малките си ръчички, огромната пушка на Жавер, прицели се решително в исполина и дръпна спусъка. Изстрел не последва. Жавер не беше напълнил пушката си. Градският гвардеец избухна в смях и замахна с щика си.

Но преди острието да докосне Гаврош, гвардеецът изпусна пушката си — един куршум прониза челото му и той се просна по гръб. Втори куршум плесна право в гърдите гвардееца, който беше повалил Курфейрак.

На барикадата се беше появил Мариус.

Пред смъртта на господин Мабьоф, която за него остана загадка, пред трупа на Баорел, при вика за помощ на Курфейрак, при вида на застрашеното дете всякакво колебание у него се разпръсна и той се втурна в схватката с двата пистолета в ръце. С първия изстрел спаси Гаврош, а с втория — Курфейрак.

Но в това време нападателите, чувайки виковете на простреляните си другари, изкачиха укреплението и вече се показаха до кръста. Светлината на факлата осветяваше кожените им калпаци и гневните лица.

Мариус беше останал без оръжие, защото бе хвърлил празните пистолети, но съгледа буренцето с барут до вратата на кръчмата. Докато гледаше натам, един войник се прицели в него. Но нечия ръка посегна към дулото на пушката му и го запуши: младият работник с кадифените панталони се беше спуснал стремително. Раздаде се изстрел, куршумът прониза ръката, а може би и работника, но не улучи Мариус. Мариус почти не разбра какво става. Той видя насоченото към него дуло, видя и ръката, която го запуши, чу и изстрела, но в подобни минути възприятията са бегли и нетрайни.

Един офицер протегна напред сабята си и извика:

— Предайте се!

— Огън! — заповяда в отговор Анжолрас.

Два залпа проехтяха едновременно и всичко потъна в дим. Когато той се разсея, бойците, оредели, но по местата си, пълнеха оръжията си.

Изведнъж прозвуча гръмък глас:

— Махайте се или ще хвърля барикадата във въздуха!

Мариус се беше възползувал от гъстия дим и мъглата, грабнал бе буренцето с барут, и го бе наместил на мястото на факлата. Нападателите го гледаха занемели от ужас, а той, стъпил върху паветата с факла в ръка, с отчаяно, но решително изражение наведе пламъка към бурето с барут и повтори страшно:

— Махайте се или ще вдигна във въздуха барикадата!

Покачил се на барикадата след осемдесетгодишния старец, Мариус беше сякаш духът на младата революция след призрака на старата.

— Ами самият ти къде ще идеш? — каза един сержант.

— И аз ведно с барикадата — отвърна Мариус.

И той доближи факлата до опасното буре.

Но на барикадата не остана никой. Нападателите се отдръпнаха в суматоха към другия край на улицата. Всеки гледаше да спаси кожата си.

Барикадата бе освободена.

Горчива болка обаче помрачи радостта им. Направиха проверка. Един от въстаниците липсваше. И то кой? Един от най-любимите — Жан Прувер, поетът. Потърсиха го между ранените, нямаше го; потърсиха го между убитите, нямаше го и там. Явно беше пленен.

— Да завържем бяла кърпа и да преговаряме е тях. Да им предложим техния човек срещу нашия.

В този миг от другия край на улицата долетя мъжествен глас:

— Да живее Франция! Да живее бъдещето!

Познаха гласа на Прувер.

Блесна светкавица и проехтя залп.

— Твоите хора току-що те застреляха — каза Анжолрас на Жавер.