Виктор Юго
Клетниците (136)

ГЛАВА XXXVI
ЗНАМЕТО. ДЕЙСТВИЕ ПЪРВО

Все още не се мяркаше никой. Часовникът на „Сен-Мери“ изби десет часа. Анжолрас и Комбфер седнаха с карабини в ръка край пролуката на голямата барикада. Те не разговаряха. Ослушваха се, стараейки се да доловят дори и най-глухия, най-отдалечен шум от стъпки.

Внезапно в зловещата тишина екна ясен и весел момчешки глас, който като че ли идеше откъм улица Сен-Дьони. Момчето пееше следните стихове по една старинна мелодия и накрая завърши с провикване, напомнящо кукуригане:

В сълзи тъй не бива да се маем,

друже мой, Бюжо^[1], във тоя час.

Дай ми твоите бойци назаем,

искам нещо да им кажа аз.

Ето син шинел — види ли

шлема със перата — постави го!

Вижте крайните квартали! Куку-кукуригу!

Приятелите си стиснаха ръце.

— Това е Гаврош! Предупреждава ни — каза Анжолрас.

Из безлюдната улица прокънтяха стъпки, едно създание, по-ловко от клоун, се покатери по прекатурения омнибус и Гаврош скочи задъхан посред барикадата.

— Пушката ми! Идат!

Електрическа искра пробягна по барикадата, ръцете шумно посегнаха към оръжието.

— Искаш ли моята карабина? — попита Анжолрас момчето.

— Не, голямата пушка! — отвърна Гаврош.

И взе пушката на Жавер.

Часовоите се прибраха в барикадата. Гледана откъм улица Шанврьори приличаше на огромна порта, зинала към неизвестното. Всеки зае бойното си място.

Четиридесет и трима въстаници приклекнаха зад голямата барикада и закрепиха цевите на пушките и карабините си върху паветата като в бойници. Шестима застанаха по прозорците на „Коринт“ с насочени пушки. Изминаха няколко секунди. После се чу ясно отмереното и страшно трополене на множество крака. Този шум, отначало едва доловим, после все по-ясен и по-тежък, се приближаваше бавно, спокоен, застрашителен. Откъм другия край на улицата сякаш долетя диханието на стотици мъже. Но все още не се виждаше нищо. Само далеч в дъното блещукаха металически жички — щиковете и цевите на пушките, върху които падаше далечното отражение на факлата.

Настана затишие. Внезапно в дъното на тъмната улица прокънтя глас, необикновено зловещ, защото не се виждаше никой; говореше като че ли самият мрак.

— Кой е там?

— Френската революция — отвърна Анжолрас с горд и развълнуван глас.

— Огън! — изкомандува гласът отсреща.

Светкавица обагри фасадите на къщите и страшна пукотевица разтърси барикадата. Червеното знаме падна. Залпът беше така плътен, че пречупи дръжката му. Този първи залп вледени барикадата. Очевидно имаха работа с цял полк.

— Другари! — извика Курфейрак. — Да пестим барута! Нека навлязат в улицата, тогава ще отвърнем.

— Но преди това — провикна се Анжолрас, — да вдигнем знамето! Кой е най-сърцатият измежду вас?

Никой не отговори. И най-смелият се поколеба, преди да се осъди на явна гибел.