Виктор Юго
Клетниците (135)

ГЛАВА XXXV
ПОСЛЕДНИЯТ ПРЕДЕЛ

Мариус стигна до халите. Там всичко беше като че ли още по-мрачно. Само високите покриви на къщите, които заграждат улица Шанврьори, се очертаваха леко обагрени в червено на черния фон на небето: отражение от факлата, която гореше на барикадата пред „Коринт“. Така се добра до завоя на улица Мондетур, единствената връзка с външния свят, оставена, както си спомняте, от Анжолрас.

Оставаше му да направи само една крачка. Тогава го побиха тръпки. Той, синът на полковник Понмерси, щеше да участвува в гражданска война! Не беше ли това измяна към паметта на баща му?

Гражданска война! Има ли всъщност война с чужденци? Нима всяка война не е война между братя? Целта единствено окачествява дадена война. Има справедливи и несправедливи войни. До деня, когато бъде сключено великото човешко съглашение, войната уви! ще бъде необходима. Тя е позор, когато е насочена срещу правото, прогреса, разума и истината! Има ли по-справедлива война от тази, която има за цел да утвърди социалната правда, да възцари свободата, да възвиси човечеството? Справедливата война изгражда мира. Над света още стърчи ненавистната крепост на предразсъдъците, суеверията, произволите, насилията и мрака. Да я сринем из основи! Да съборим тази чудовищна грамада! Нима превземането на Бастилията не е велик подвиг?

Такива мисли вълнуваха Мариус, преди да се присъедини към метежниците.