Виктор Юго
Клетниците (134)

ГЛАВА XXXIV
ОТ УЛИЦА ПЛЮМЕ ДО КВАРТАЛ СЕН-ДЬОНИ

Гласът, който ’призова Мариус да отиде на барикадата на улица Шаврьори, му се стори глас на съдбата. Той искаше да умре и ето че му се представяше удобен случай.

Той закрачи бързо, Беше въоръжен по случайност, защото двата пистолета на Жавер бяха у него. Той прекоси богатите квартали на града. Магазините бяха отворени, в сладкарниците поднасяха сладолед, сновяха минувачи, търговците разговаряха по тротоарите, минаваха пощенски коли. На площада пред Пале Роял имаше кавалеристи.

Колкото повече се отдалечаваше от Пале Роял, толкова по-рядко виждаше осветени прозорци. Магазините плътно затворени, улиците тъмни, но по тях се движеха на тълпи мълчаливи хора. Мариус вървеше като човек, загубил всяка надежда. Викаха го да умре, беше длъжен да отиде. Провря се през тълпата, прекоси бивака на войската, изплъзна се от зоркото око на патрулите, без сам да знае как. Запъти се към халите. Озова се сред нещо страшно: нито един минувач, нито един войник, никаква светлина. Самота, тишина, нощ. Прониза го особен студ. Продължи да върви напред.

Ако над Париж в този миг се бе понесло същество, снабдено с крила на прилеп или кукумявка, то щеше да види под себе си мрачен пейзаж. Целият старинен квартал на халите щеше да му се стори огромна черна яма, издълбана в сърцето на Париж. Пълно мъртвило. Окото би доловило може би в мрака бледи блуждаещи светлинки и странни начупени линии, силуети на необикновени строежи: барикадите. Всичко останало беше обвито в тъмна мъгла, над която стърчаха кулата Сен-Жак, камбанарията на „Сен-Мери“ и две-три високи сгради, напомнящи призраци.

Около този пуст и вдъхващ тревога лабиринт проблясваха саби и щикове, глухо тътнеше приближаващата се артилерия. Страхотен пояс се сключваше и бавно се затягаше около метежниците. Обграденият квартал приличаше на чутовна пещера, в която всичко сякаш беше застинало неподвижно.

Мрак, изпълнен със засади; зад всеки ъгъл — затаени бойци. Свършено беше. Не можеха вече да се надяват на друга светлина освен на огъня от пушките, на друга среща освен внезапното появяване на смъртта. В това белязано място щяха да кръстосат пипнешком оръжията си правителството и въстанието, буржоазията и народът.

Впрочем едно и също ожесточение и решителност владееха и двете страни. Да се хвърлят в атака означаваше за едните да умрат, но никой не мислеше за бягство.

Както често се случва, и природата беше в съзвучие с това, което възнамеряваха да правят хората. Нищо не нарушаваше злокобната хармония на небето и земята. Звездите се бяха скрили. Тежки облаци пъплеха по целия хоризонт. Над мъртвите улици като огромен погребален саван бе надвиснало черно небе.