Виктор Юго
Клетниците (131)

ГЛАВА XXXI
ОПИТ ДА СЕ УТЕШИ ВДОВИЦАТА ЮШЛУ

Мястото беше наистина много сполучливо избрано. Улицата беше широка в началото, а в дъното се стесняваше почти без изход. Лесно можеха да преградят улица Мондетур. Възможно беше нападение само отпред, тоест челно и открито. Полупияният Легл беше проявил проницателност на трезв пълководец.

Ужас обзе цялата улица, когато метежниците нахлуха в нея. Всичко живо се изпокри. Дюкянчета, сергии, входни врати, прозорци, всичко се затръшна светкавично. Уплашена бабичка закрепи пред прозореца си един дюшек върху прътите за простиране на пране, за да притъпи силата на куршумите. Само кръчмата остана отворена, защото цялата дружина се юрна вътре.

— Божичко! Божичко! — въздишаше леля Юшлу.

Само за няколко минути изкъртиха двадесетина железни пречки от фасадата на къщата и извадиха част от уличните павета. Гаврош и Баорел спряха и обърнаха колата на някакъв производител на вар. Анжолрас извади всички празни бъчви и бурета от избата на леля Юшлу. С нежните си пръсти, свикнали да боядисват тънки ветрила, Фьойи запъна бъчвите и колата с купища павета. Откъртиха греди от съседната къща и ги препречиха отгоре. Едва ли има нещо по-чевръсто от ръката на народа, когато се строи барикада.

Матлот и Жиблот се смесиха с работещите. Сновяха и поднасяха павета, както биха поднасяли вино.

По улицата се зададе омнибус, запрегнат в два бели коня. Свалиха пътниците, разпрегнаха конете и отпратиха кондуктора. Колкото до прекатурения омнибус, той довърши преграждането на улицата.

— Свършекът на света! — вайкаше се смъртно уплашена леля Юшлу.

Жоли я целуна по сбръчканата шия за утешение.

Грантер, напълно пиян, бръщолевеше глупости. Анжолрас му извика гневно:

— Върви другаде да преживяш виното си! Тук е място за опиянение, но не и за пиянство! Не позори барикадата!

Тези гневни думи оказаха странно въздействие върху Грантер. Той сякаш изтрезня за миг. Погледна Анжолрас с неизразима покорност и му каза:

— Остави ме да поспя тук, докато умра.

Анжолрас го изгледа презрително.

— Ти си неспособен да вярваш, да живееш и дори да умреш!

Междувременно Курфейрак се опитваше да утеши вдовицата Юшлу:

— Нали онзи ден се оплаквахте, че ви наложили глоба, лельо Юшлу? Ето ние ще отмъстим за вас.

Леля Юшлу не виждаше много ясно каква изгода би имало подобно отмъщение в сравнение с очакващите я щети.

Дъждът престана. Работниците донесоха буренце с барут, няколко бутилки сярна киселина и две-три факли, останали от неотдавнашния кралски празник. Всички фенери по близките улички бяха изпочупени. Строяха се две барикади; опрени под прав ъгъл на „Коринт“. Едната преграждаше уличката Мондетур.

В кухнята на заведението бяха запалили огън и топяха всички оловни и калаени прибори. В билярдната зала леля Юшлу, Матлот и Жиблот, разкъсваха стари чаршафи и приготвяха превръзки. Високият мъж, който се беше присъединил към метежниците, също се стараеше да бъде полезен. Колкото до младежа, който чакаше Курфейрак в дома му, той беше изчезнал, когато обърнаха омнибуса.

Гаврош, на върха на щастието, с грейнало лице, се беше нагърбил със задачата да въодушевява строителите на барикадите. Кой го подтикваше? Несретата му. Какво му даваше крила? Жизнерадостта му. Той бе сякаш яхнал огромната барикада и я пришпорваше. Слабите му ръчички бяха в постоянно движение, а хлътналите гърди — в непрекъснато напрежение.

— По-живо! Още павета! Дайте насам една кошница вар да затъкнем тази дупка! Барикадата ви е много ниска! Разрушете къщата! Ето ви една стъклена врата!

— За какво ни е притрябвала твоята стъклена врата мъниче? — развикаха се работещите.

— Стъклената врата ще среже краката на националните гвардейци, ако рекат да се покатерят по барикадата? Не сте ли крали ябълки през зид, върху който са набити стъкла от бутилки? Не може да се каже, че имате въображение, другарчета!

Пистолетът без спусък го вбесяваше. Той отиваше ту при един, ту при друг и се молеше:

— Дайте ми една пушка!

— Когато намерим достатъчно за мъжете, ще дадем и на децата — отвърна строго Анжолрас.

— Ако те убият преди мен, ще взема твоята — закани му се Гаврош.

— Хлапак! — отвърна Анжолрас.

— Младок! — не преглътна обидата Гаврош.

В същия миг той съзря някакво конте, объркало пътя, което пресече тичешком улицата.

— Елате при нас, млади човече! — подвикна му Гаврош. — Няма ли да се притечете на помощ на вашето старо отечество?

Контето мигновено се изпари.