Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Misérables, 1862 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 136гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателство „Отечество“, София, 1985
Victor Hugo. Les Miserables
Nelson Editeurs. Paris
История
- —Добавяне
ГЛАВА XVIII
МАРИУС
Мариус си излезе съкрушен от дома на господин Жилнорман. Той се беше отправил натам със съвсем малка надежда, но го бе напуснал с огромно отчаяние.
Тръгна наслуки из улиците: единствена разтуха за страдащите. Едва ли би могъл да си спомни за какво мислеше. В два часа сутринта се прибра у Курфейрак и се хвърли облечен върху леглото си. Слънцето отдавна беше изгряло, когато заспа тежък, мъчителен сън, по време на който мислите продължаваха да се блъскат в безпорядък в главата му. Когато се събуди, видя прави в стаята, с шапки на глава, готвещи се да излязат и доста улисани Курфейрак, Анжолрас, Фьойи и Комбфер.
— Ще дойдеш ли на погребението на генерал Лафайет? — попита го Курфейрак.
Стори му се, че му говорят на китайски.
Излезе малко след тях. Мушна в джоба си пистолетите, които му беше поверил Жавер по време на произшествието с господин Льоблан. Бяха пълни. Мъчно бихме могли да кажем каква тъмна мисъл го накара да ги вземе със себе си.
През целия ден той скита, без сам да знае къде. От време на време преваляваше дъжд, но той не го усещаше. Купи за обед едно дълго хлебче, пъхна го в джоба си и го забрави. Окъпа се като че ли в Сена, също без да съзнава напълно какво върши. Не се надяваше на нищо, не се боеше от нищо. Чакаше настъпването на нощта с трескаво нетърпение. В главата му имаше само едно ясно петно: в девет часа да види Козет. В това последно щастие се заключаваше цялото му бъдеще. След това — пълен мрак. Докато скиташе из безлюдните булеварди, му се струваше, че откъм града долитат необичайни шумове. Той се сепваше сред бленуванията си и се питаше: „Бият ли се там?“
Когато се стъмни, точно в девет часа, се озова пред решетката на улица Плюме. Бяха изминали четиридесет и осем часа, без да види Козет. Всяка друга мисъл се заличи и той изпита нечувана радост при мисълта, че след миг ще бъде с нея.
Мариус отмести желязната пречка и се втурна в градината. Козет не беше на мястото, където го чакаше обикновено. Той прекоси гъсталака и стигна до ъгълчето край площадката. Нямаше я и там. Вдигна очи и видя, че капаците на къщата бяха затворени. Обиколи градината. Беше пуста. Върна се към къщата и обезумял от любов, забравил всяка предпазливост, той зачука по капаците като собственик, завърнал се в къщи в неудобен час.
После повиши глас и извика:
— Козет!
Повтори повелително:
— Козет!
Никой не му отговори. Свършено беше. Никой в градината. Никой в дома.
Мариус впери очи в злокобната къща, черна и безмълвна като гробница, но още по-пуста. Погледна каменната пейка, върху която беше прекарал толкова часове с Козет. После седна на стъпалата на къщата, благослови мислено любимата и си каза решително, че щом тя е заминала, не му остава нищо друго, освен да умре.
Изведнъж дочу глас откъм улицата, който го викаше през дърветата:
— Господин Мариус!
Той се изправи.
— Какво има?
— Господин Мариус, там ли сте?
— Да.
— Господин Мариус — поде гласът, — приятелите ви чакат при барикадата на улица Шанврьори.
Гласът не му беше съвсем непознат. Напомняше пресипналия глас на Епонин. Мариус изтича към решетката, провря глава и различи дребна фигура на младеж, която потъна тичешком в нощта.