Виктор Юго
Клетниците (116)

ГЛАВА XVI
СТАРЧЕСКО СЪРЦЕ В СТЪЛКНОВЕНИЕ С МЛАДЕЖКО

По това време дядо Жилнорман беше навършил деветдесет и една година. Продължаваше да живее е дъщеря си в старата къща. Читателят навярно си спомня, че той спадаше към старците, които дочакват изправени смъртта, без да се превият под тежестта на годините, нито под бремето на скръбта. Но той се чувствуваше душевно отпаднал. Казваше, че ако Мариус още известно време не се обади…

Беше накарал да закачат в спалнята му, точно срещу леглото, портрета на по-малката му дъщеря. Непрекъснато го гледаше.

Веднъж забеляза:

— Струва ми се, че той прилича на нея.

Същата вечер си каза, че вече няма никаква надежда Мариус да се върне, че трябва да престане да го чака. Но цялото му същество се бунтуваше. „Как, нима никога вече няма да го видя?“

Господин Жилнорман обори скръбно глава и се замисли дълбоко.

В този миг влезе старият му прислужник и запита:

— Господарю, ще можете ли да приемете господин Мариус?

Старецът се повдигна от креслото смъртно блед. Кръвта се отдръпна към сърцето му.

— Кой господин Мариус?

— Не зная. Не съм го видял. Николет ми каза: „Вън чака един младеж. Кажете, че е господин Мариус.“

Господин Жилнорман промълви едва чуто:

— Въведете го.

Мариус спря до вратата.

Дядо Жилнорман, стъписан от изненада и радост, остана за миг едва ли не заслепен от сияйно видение. За малко не загуби съзнание. Най-сетне! След цели четири години! Намери го красив, изтънчен, вече мъж, прекрасен. Изпита желание да разтвори обятията си, да се втурне към него. Топли думи нахлуха в гърдите му, готови да бликнат навън. Цялата му обич стигна до устните му и по силата на противоречието, което беше негова основна черта, се превърна в грубост.

— За какво сте дошли?

— Господине…

Господин Жилнорман беше недоволен и от себе си, и от Мариус. Той беше толкова студен!

— Смилете се над мен, господине!

— Да се смиля над вас? Младежът иска милост от деветдесетгодишния старец, така ли? Вие встъпвате в живота, аз го напускам. Вие имате пред себе си цялото озарено бъдеще, а аз съм вече навлязъл в нощта и вие искате да се смиля над вас! Ще ми кажете ли какво искате от мен?

— Господине, зная, че присъствието ми ви дразни, но аз съм дошъл да ви поискам нещо и веднага ще си отида.

— Вие сте глупак! Кой ви е казал да си отивате?

— Господине, дошъл съм да ви поискам разрешение да се оженя.

— Да се жените! На двадесет и една година! Добре сте уредили работата! Остава само да поискате разрешение! Дребна формалност! Я ми кажете, имате ли състояние? Натрупахте ли пари? Какво печелите с вашето адвокатство?

— Нищо.

— Нищо? Значи девойката е богата, така ли?

— Колкото мене.

— Как? Няма зестра? Може би очаква нещо в бъдеще?

— Не вярвам.

— Гола-голеничка! А какво представлява баща й?

— Не зная.

— Как се казва тя.

— Госпожица Фошльован.

— Тфу! — процеди през зъби старецът. — Не, господине, никога! Никога!

— Татко!

— Никога!

Това „никога“ бе произнесено с такъв тон, че Мариус загуби всяка надежда. Той прекоси стаята с бавни крачки, олюляващ се, напомнящ по-скоро на човек, който умира, отколкото човек, който си отива. Господин Жилнорман го следеше с очи. Тъкмо когато Мариус се накани да излезе, старецът се спусна със свойствената на властните и капризни натури живост, сграбчи младежа за яката и го върна енергично в стаята.

— Хайде, разкажи ми всичко! — каза му той. Едничката дума „татко“, изплъзнала се на Мариус в последния миг, бе предизвикала този рядък обрат.

— Хайде, говори! Разкажи ми любовните си увлечения. Колко глупави са младите!

— Татко! — повтори Мариус.

— Ето, така, наричай ме татко и ще видиш!

В резкия му глас се прокрадваше сега толкова нежност и бащинска обич, че Мариус, минал внезапно от отчаянието към надеждата, стоеше замаян.

— Добре, татко — каза той.

— Дръж, ето ти сто луидора. Облечен си като бродяга.

— Татко, мило татенце, да знаехте само колко я обичам. Вие дори не можете да си представите. Бях много нещастен, но сега я виждам всеки ден. Баща й не знае нищо, но представете си, те заминават, баща й иска да я заведе в Англия и тогава аз си казах: „Ще отида при дядо, ще му разкажа всичко. Иначе ще полудея, ще се хвърля в реката. Трябва непременно да се оженя за нея.“ Ето, това е всичко. Тя живее в градина, заградена с решетка, на улица Плюме.

Дядо Жилнорман седеше, грейнал от щастие.

— Плюме ли? Хубаво. Това подхожда на възрастта ти. Предпочитам те влюбен, отколкото якобинец. Предпочитам да тичаш подир фуста, отколкото подир господин Робеспиер! Значи малката те приема скришом от татко си. И това е в реда на нещата. И аз съм имал такива приключения. И не едно. Знаеш ли какво се прави в такива случаи? Това не се взема много навътре. Не се разиграват трагедии, нито се стига до венчило. Човек постъпва чисто и просто разумно. Ето ти двеста пистола. Позабавлявай се! Какво по-хубаво от това? Човек не се жени, но това нищо не пречи. Нали разбираш?

Вкаменен и неспособен да промълви нито дума, Мариус поклати отрицателно глава.

— Ех, глупчо! Направи я своя любовница!

Мариус побледня. Той не бе разбрал нито дума от приказките на дядо си. Старецът бълнуваше. Но бълнуването му завърши с дума, която смъртно обиди Козет. Думите: „Направи я своя любовница!“ се впиха като кама в сърцето на честния младеж.

Той стана, взе си шапката и се отправи към вратата. Там се обърна, поклони се дълбоко и каза:

— Преди пет години вие оскърбихте баща ми. Днес оскърбявате жена ми. Не искам нищо друго от вас, господине. Сбогом.

Дядо Жилнорман раззина смаян уста, разпери ръце, но преди да се изправи, вратата се беше затворила и Мариус беше изчезнал.

Старецът остана няколко мига неподвижен, като поразен от мълния. Най-сетне успя да се изскубне от креслото, изтича към вратата и завика:

— Тичайте след него! Настигнете го! Какво съм му сторил? Той е луд! Отива си! Ах, Господи! Този път няма да се върне никога!

Приближи се до прозореца, отвори го, подаде се почти цял навън и извика:

— Мариус! Мариус!

Но Мариус не можеше да го чуе.

Старецът стисна чело с ръцете си, отстъпи и се строполи в едно кресло без глас, без сълзи, с безжизнен поглед и пусто сърце.