Виктор Юго
Клетниците (115)

ГЛАВА XV
МАРИУС СТЪПВА НА ЗЕМЯТА И ДАВА АДРЕСА СИ НА КОЗЕТ

Докато кучето на пост стоеше край градинската решетка и шестимата злодеи не можаха да сломят съпротивата на една девойка, Мариус стоеше до Козет. Той я намери тъжна. Тя беше плакала.

Първият облак в техния дивен блян.

Първата дума на Мариус бе:

— Какво ти е?

Тя отвърна:

— Ще ти кажа.

После седна на пейката до площадката и когато Мариус се настани до нея, тя продължи:

— Баща ми каза тази сутрин да се приготвя. Имал работа. Щели сме да заминем.

Мариус потрепера от главата до краката.

Когато човек се намира на края на живота, смъртта е равносилна на заминаване. Когато се намира в началото му, заминаването е равносилно на смърт.

През тези шест седмици той бе свикнал с мисълта, че Козет е негова. Струваше му се, че те до такава степен са слели душите си, че ако пожелаят да си ги вземат обратно, ще им бъде невъзможно да ги разграничат. И изведнъж суровият глас на действителността му извика: „Козет не е твоя!“

От шест седмици той живееше извън реалната действителност. Сега се събуди. Думите „ще заминем“ го върнаха грубо на земята.

Ток не можа да каже каквото и да било, Козет усети само, че ръката му се вледени. Тя на свой ред се обезпокои:

— Какво ти е?

— Не разбирам какво казваш — промълви той така тихо, че тя едва го чу.

— Тази сутрин баща ми каза да приготвя багажа си. В срок от една седмица ще заминем може би за Англия.

— Но това е чудовищно! — възкликна Мариус. — И кога ще се върнеш?

— Той не каза това.

Мариус стана и запита хладно:

— Ще заминете ли е него, Козет?

Козет обърна към него пълните си с тревога очи и попита на свой ред:

— Къде?

— В Англия. Ще отидете ли?

— Но защо ми говориш на „вие“?

— Питам ви, ще отидете ли?

— Но щом баща ми отива.

— Добре, в такъв случай и аз ще замина.

Козет отгатна смисъла на думите му, преди да го разбее. Тя побледня като мъртвец и прошепна сподавено:

— Какво искаш да кажеш?

Мариус вдигна очи към небето и отвърна:

— Нищо.

— Колко сме глупави — разведри се Козет. — Имам една идея. Щом ние заминем, замини и ти. Ела и ти там, където ще бъдем ние.

Сега вече Мариус стъпи здраво на земята.

— Да замина с вас? Луда ли си? Но нали за това трябват пари, а аз нямам. Да отида в Англия! Та аз дължа над десет луидора на Курфейрак, един мой приятел. От шест седмици бях забравил за тия несгоди и не съм ти говорил за тях. О, Козет, ти ме виждаш само нощем и ми даряваш любовта си. Ако ме видиш денем, би ми предложила милостиня. Да отида в Англия! Та аз нямам пари дори за паспорт!

Той подпря отчаян глава на близкото дърво. Дълго стоя така. Най-сетне се обърна. Чу задавен плач. Козет хълцаше. Тя плачеше вече два часа до замисления дълбоко Мариус.

Той падна на колене пред нея.

— Не плачи!

— Как да не плача, щом ние ще заминем, а ти не можеш да дойдеш с нас?

— Козет, не ме чакай утре.

— Защо?

— Чакай ме други ден.

— Цял ден без да те видя!

— Нека пожертвуваме един ден, за да спечелим може би цял живот!

— Това ли е желанието ти?

— Да. Добре че се сетих — поде Мариус — Ти трябва да знаеш адреса ми, може да се случи нещо. Аз живея при моя приятел Курфейрак, на улица Верьори № 16.

Той бръкна в джоба си, извади ножче и издълба с острието в мазилката на стената: улица Верьори № 16.

— Ти си намислил нещо, Мариус.

— Ето какво съм намислил. Невъзможно е да се разделим!

Когато се сбогуваха, Мариус бе взел едно крайно решение.