Виктор Юго
Клетниците (114)

ГЛАВА XIV
„КАБ“ ЗНАЧИ НА ЖАРГОН „ЛАЯ“

На другия ден беше 3 юни, 3 юни 1832 година, дата, която трябва да отбележим поради сериозните събития, надвиснали през това време над Париж. Нощта се спускаше и Мариус вървеше по същия път, изпълнен със същите мисли и същото очарование. Той забеляза, че Епонин идва срещу него. Два дни поред! Наистина това беше вече прекалено. Той се обърна рязко и отиде на улица Плюме откъм другата страна.

Това принуди Епонин да го проследи чак до улица Плюме, нещо, което досега не бе правила.

Тя видя как той отмести пречката и влезе в градината.

„Охо! Той влиза в къщата!“ — каза си тя. — „Само такива да ги нямаме!“ — прошепна мрачно девойката.

После седна на оградата до изкъртената пречка. Стоя така повече от час, без да помръдне. Към десет часа вечерта един закъснял буржоа мина край оградата и чу нечий задавен, заплашителен глас:

— Не ми е чудно, че се мъкне тука всяка вечер!

Минувачът се огледа, не видя никой и много се уплаши. Той ускори крачка. И добре стори, че побърза, защото няколко секунди по-късно по улица Плюме се зададоха шестима мъже, които вървяха поотделно край стените, на известно разстояние един от друг.

Щом стигна до решетката, първият се спря и зачака другите. Заговориха полугласно.

— Туканачка е — каза единият.

— Има ли каб? — попита вторият.

— Не зная. Сбарал съм за всеки случай едно топче и ще му дам да джвака.

— Решетката е стара.

— Още по-добре. Няма да скрибуца много и лесно ще я престържем.

Шестият започна да опипва решетката, както беше сторила малко преди това Епонин. Така стигна до откъртената от Мариус пречка. Нечия ръка се подаде внезапно от сянката, хвана го за рамото, а после го удари грубо по гърдите. Пресипнал глас пошепна на ухото му:

— Има каб.

Мъжът се сепна уплашено.

— Коя ли е пък тази хубостница?

— Щерка ви.

Действително беше Епонин, а мъжът беше Тенардие. Когато Епонин излезе от сянката, петимата други мъже се приближиха безшумно със зловещата походка, свойствена на нощни птици като тях. В ръцете им се виждаха грозни сечива.

— Ей ти! Какво търсиш тук? Да не си полудяла! — извика задавено Тенардие. — Защо ни пречиш да си вършим работата?

Епонин се засмя и се хвърли на врата му.

— Аз съм тук, татенце, ей така, но вие не би трябвало да идвате. Защо сте тук, щом пратих сухар? Тука няма какво да се прави. Прегърни ме де, любими татко! Значи вече сте свободен?

Тенардие се опита да се освободи от ръцете й.

— Добре, добре. Да, свободен съм. А сега, дим да те няма!

Но Епонин не го пущаше и удвояваше ласките си.

— Миличкият ми татко! Страшно ви сече акълът, щом сте успели да дуфтите. Разкажете ми как стана цялата работа? Ами мама? Какво става с майка ми?

— Отде да я зная, остави ме, казвам ти, махай се оттук!

Епонин почна да се глези като малко дете.

— Пъдите ме, а аз четири месеца не съм ви виждала и едва имах време да ви прегърна.

— Е, стига толкова, става глупаво! — обади се Бабе.

— Да побързаме! — намеси се Устатия. — Могат да минат фантетата. Остави ни на мира.

— Не виждаш ли, че ни чака работа? — сопна й се Бабе.

— Защо нямате доверие в мене? Нали съм родна дъщеря на моя баща? Нали аз бях натоварена да проуча работата? Помагала съм ви неведнъж. Нали ви предупредих? Излишно се излагате.

— Вътре има две сами жени.

— Няма ги. Преместиха се.

— Но свещите са си на мястото — забеляза Бабе.

— Разберете, това са бедни хора и в тази барачка няма да намерите нито грош.

— Върви по дяволите! — кресна Тенардие — когато претърсим къщата и я обърнем наопаки, ще ти кажем какво сме намерили! Махай се и остави мъжете да си гледат работата!

Тогава тя се облегна на решетката.

— Чуйте добре, приятели. Ако докоснете решетката, ще се развикам, ще разбудя всичко живо, ще накарам да ви арестуват и шестимата.

— В състояние е да го направи —- обясни Тенардие на другарите си.

— Ще издам най-напред баща си!

Тенардие пристъпи към нея.

— Стой по-далече, старче!

— Ако се приближите, ще се разлая. Нали ви казах? Има каб. Това съм аз. Пет пари не давам за вас. Вървете си по пътя, до гуша ми дойдохте. Мен не ме е страх от нищо! Пет пари не давам дали утре ще ме намерят намушкана с нож от баща ми върху паветата на улица Плюме!

Тя прекъсна изблика си, защото се закашля. Тесните й гърди хриптяха.

— Нали трябва да живеем, да ядем…

— Пукайте!

Шестимата апаши се оттеглиха за миг и започнаха да се съвещават.

— Става й нещо. Дали не е влюбена в стопанина? Иначе бива си я работата. Виж какви скъпи пердета по прозорците.

— В такъв случай влизайте и си вършете работата — предложи Монпарнас. — Аз ще остана с момата, а ако се опре…

Той показа острието на ножа си. Тенардие мълчеше. Брюжон, който беше замислил удара и се ползваше с уважение сред другарите си, изглеждаше угрижен. Бабе се обърна към него:

— Няма ли да кажеш нещо, Брюжон?

Брюжон беше суеверен. Той помълча и най-сетне каза:

— Тази сутрин видях две врабчета, които се боричкаха. Вечерта попадам на жена, която я избива на кавга. Това е лош знак. Да се махаме оттук.

И те си отидоха.

— Можех да й светя маслото — измърмори Монпарнас.

— Аз пък не посягам на дами —- каза Бабе.

На ъгъла на улицата те се спряха.

— Къде ще спим?

— Под Париж.

— У тебе ли е ключът на решетката?

— Разбира се.

Епонин ги проследи чак до булеварда. Шестимата мъже се разделиха и потънаха в мрака, сякаш се стопиха в него.