Виктор Юго
Клетниците (113)

ГЛАВА XIII
ПЪРВИ СЕНКИ

Жан Валжан не подозираше защо Козет беше весела и това му стигаше, за да се чувствува щастлив. Козет никога не му възразяваше. Той пожелаеше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да останат в къщи? Още по-добре. Да прекарат заедно вечерта? Тя изглеждаше очарована. Тъй като той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в такива случаи Мариус се вмъкваше по-късно, когато чуеше, че Козет отваря вратата към външната площадка. Жан Валжан беше забравил съществуването на младежа.

Мариус никога не се мяркаше денем към тях. Нито стъпваше в къщата. Те се спотаяваха в чупката до площадката, за да не ги видят или чуят от улицата и често само си стискаха ръцете, без да говорят. През този сладостен месец май те изпитаха неповторимо щастие. В какво се състоеше то?

За Мариус да слуша Козетините приказки за дрехи.

За Козет — да слуша Мариусовите приказки за политика.

Да съзерцават една и съща планета в небето.

Да мълчат заедно и пр., все в същия дух.

Но се появиха усложнения.

Една вечер Мариус отиваше на среща. Тъкмо когато завиваше по улица Плюме, чу нечий глас съвсем близо до себе си:

— Добър вечер, господин Мариус!

Той вдигна глава и разпозна Епонин. Тази среща му оказа странно въздействие. Откакто девойката го бе завела на улица Плюме, той нито веднъж не се беше сетил за нея и напълно я бе забравил. Можеше да й бъде само признателен, защото дължеше на нея сегашното си щастие, но все пак изпита неприятно чувство, когато я видя. Той възкликна, леко смутен:

— А, вие ли сте, Епонин.

— Защо ми говорите на „вие“? Да не би да съм ви сторила нещо?

Естествено Мариус нямаше нищо против нея. Но след като говореше на „ти“ с Козет, можеше да се обърне само на „вие“ към Епонин.

Понеже той не казваше нищо, тя възкликна:

— Я кажете…

Но гласът й пресекна. Това така безгрижно и дръзко момиче като че ли не можеше да намери подходящи думи.

— Е?… — поде тя отново. После млъкна и остана с наведени очи.

— Лека нощ, господин Мариус — каза внезапно тя и се отдалечи.