Виктор Юго
Клетниците (108)

ГЛАВА VIII
СТРАХОВЕТЕ НА КОЗЕТ

Жан Валжан замина за няколко дни. Това му се случваше от време на време, макар и рядко. Къде отиваше? Никой не знаеше, дори и Козет. Той предприемаше тези кратки пътувания, когато парите в къщи се привършваха. Каза, че ще се върне след три дни.

Козет остана сама с баба Тусен. За да се разсее, вечерта тя отвори пианото си и започна да пее, акомпанирайки си сама. Когато свърши, остана замислена. Внезапно й се стори, че някой ходи в градината. Не можеше да бъде Тусен. Тя си беше вече легнала. Беше десет часа вечерта. Козет долепи ухо до затворените капаци на прозореца и й се стори, че долавя предпазливи мъжки стъпки. Качи се на първия етаж и отвори шпионката, изрязана в капака. Имаше пълнолуние. В градината не се виждаше никой.

Девойката престана да мисли за случилото се. По природа не беше страхлива. Беше необщителна, но смела. На другия ден се разхождаше по сумрак. Пак й се стори, че долавя шумолене, но нищо не се виждаше. Тя излезе от храсталака и понечи да прекоси малката морава пред входната площадка. Точно в този миг луната изгря и открои сянката й върху моравата. Редом с нея луната бе очертала и друга сянка, необикновено страшна и зловеща, с кръгла шапка на главата. Сякаш някакъв мъж бе застанал досам храсталака, на няколко крачки от нея.

Известно време Козет не беше в състояние нито да извика, нито да помръдне или да извърне глава. Най-сетне събра цялата си смелост и се обърна. Нямаше никого. Погледна към земята. Сянката беше изчезнала.

Тя претърси безстрашно храстите, стигна чак до решетката. Никой.

Този път се вледени. Пак ли халюцинация? Два дни поред? Сянката едва ли беше призрак. Призраците не носят кръгли шапки.

Щом баща й се върна, тя му разказа какво й се бе случило или привидяло. Вместо да вдигне рамене и да каже: „Ех, че си ми глупавичка!“, баща й се угрижи.

— Има нещо в тази работа — промълви той.

После отиде в градината и внимателно огледа решетката. През нощта Козет се събуди. Този път нямаше съмнение. Тя чуваше ясно стъпки под прозореца си. Изтича и отвори шпионката. В градината действително стоеше мъж с дебела тояга. Тъкмо щеше да извика, луната освети профила му. Беше баща й.

Жан Валжан прекара в градината цялата нощ, както и следващите две. На третата нощ Козет чу силен смях. Баща й я извика:

— Козет, ела да видиш твоята кръгла шапка!

И той й посочи върху моравата ясно очертана сянка с кръгла капа, напомняща наистина мъж с шапка. Беше сянката на един кюнец с кръгъл похлупак от съседния покрив.

Козет се разсмя и всички мрачни предчувствия се разсеяха, а и Жан Валжан се успокои напълно. Козет дори не се замисли за странното поведение на кюнеца, който се отдръпваше, щом съзрат сянката му, защото сянката беше изчезнала, когато Козет се бе обърнала.

Няколко дни по-късно се случи нещо ново.