Виктор Юго
Клетниците (100)

ГЛАВА XXXI
ВИНАГИ ТРЯБВА НАЙ-НАПРЕД ДА СЕ ЗАДЪРЖАТ ПОСТРАДАВШИТЕ

Когато се стъмни, Жавер разположи хората, а сам той се притаи срещу входа на плевника Горбо. Най-напред успя да „пипне“ двете момичета, натоварени с охраната на вертепа. После зачака. Най-сетне загуби търпение и реши да се качи, без да дочака сигнала на Мариус. Той пристигна точно навреме. Взвод от сержанти с голи саби нахлуха в стаята и вързаха злодеите.

— На всички белезници! — извика Жавер.

— Само да посмеете да се приближите! — кресна Тенардиерица, стиснала високо над главата си огромно паве. Мъжът й се беше почти скрил в полата й. Всички отстъпиха. Тенардиерица погледна разбойниците, които се бяха оставили да ги вържат, и измърмори:

— Страхопъзльовци!

Жавер пристъпи към нея.

— Не се приближавай, ще те смажа!

— Истински гренадир — засмя се Жавер и направи още крачка напред.

Разрошена, страховита, Тенардиерица се разкрачи, изпъна се назад и запрати павето. Жавер се наведе и то прелетя над главата му.

— Белезници и на двамата! — заповяда той.

Той съгледа пленника и седна да пише протокола. След като написа първите редове — няколко общоприети фрази, — той каза:

— Доведете господина, когото бяха вързали.

Полицаите се огледаха.

— Какво има, къде е той? — попита Жавер.

Пленникът на злодеите, господин Льоблан, бащата на Чучулигата, беше изчезнал.

Вратата беше завардена, но прозорецът — не. Щом отвързаха крака му, докато Жавер съставяше протокола, възползувайки се от общата бъркотия и разбрал, че никой вече не му обръща внимание, той се бе измъкнал през прозореца.

Жавер изтича натам. Не се виждаше никой, но въжената стълба още се клатушкаше.

— Дявол да го вземе! — процеди през зъби той. — Сигурно този беше най-ценният.