Виктор Юго
Клетниците (10)

ГЛАВА X
КАКВО ПРАВИ ТОЙ

Когато часовникът на катедралата отмери два часа след полунощ, Жан Валжан се събуди. Отвори очи и се вгледа в мрака. Всичките му мисли и представи бяха объркани. Какво ли не му минаваше през главата, но една мисъл се връщаше натрапчиво и прогонваше всички други: не беше пропуснал да забележи шестте сребърни прибора и супената лъжица, които госпожа Маглоар беше прибрала в долапчето над леглото на епископа. Тези шест прибора не му даваха мира. Бяха от масивно сребро. Заедно с лъжицата щеше да вземе за тях най-малко двеста франка. Два пъти повече от възнаграждението, което беше получил за деветнадесет години каторжна работа!

Цял час душата му се бореше с изкушението. Часовникът удари три часа. Жан Валжан седна на кревата. Изу обувките си, сложи ги на рогозката и пак застина неподвижно. Часовникът удари три и половина и сякаш го подкани. Той се изправи. Поколеба се още миг и се ослуша. Къщата тънеше в тишина. Нощта не беше много тъмна. Жан Валжан се приближи до прозореца. Нямаше решетка. Обходи градината със зорък поглед. Беше оградена с бяла, доста ниска стена, която лесно можеше да прескочи.

След този оглед Жан Валжан очевидно се реши. Взе раницата си и извади нещо от нея. Лост или топор? Чисто и просто миньорски клин. Взе клина в дясната си ръка и пристъпи към вратата на съседната стая. Тя се оказа открехната. Епископът не я беше затворил.

Жан Валжан я бутна. Тя се подаде безшумно, но отворът не беше достатъчен. Бутна я втори път и трепна. Вратата изкриптя дрезгаво и продължително в нощта. Жан Валжан загуби ума и дума. Нямаше да мине и четвърт час и целият град щеше да зашуми, полицията щеше да се вдигне на крак. За миг той се видя загубен. Закова се на мястото си. Вратата зееше широко. В къщата — никакво движение.

Първата опасност премина, но в него бушуваше страшен смут. Въпреки това не отстъпи назад. Едничката му мисъл сега беше да свърши по-бързо. Влезе в стаята.

В нея цареше дълбок покой. Внезапно Жан Валжан се спря пред леглото, облакът сякаш нарочно се разкъса и един лунен лъч се плъзна през високия прозорец и ненадейно освети бледото лице на епископа. Той спеше кротко. Цялото му лице беше озарено от неопределимо изражение. Не усмивка, а едва ли не сияние. Впрочем, светлината беше в него: чистата му съвест.

Неволно величав, старецът излъчваше нещо божествено. Жан Валжан стоеше в мрака с железния клин в ръка.

Никога досега не беше виждал нещо подобно. Доверчивото лице на стареца го изпълваше с ужас. Жан Валжан долавяше смътно, но властно колко величествен беше беззащитният старец, заспал кротко край човек като него.

Никой, а най-малко той можеше да каже какво точно ставаше в душата му. Той посегна бавно към каскета си, свали го и пак се притаи в съзерцание.

Епископът продължаваше да спи дълбоко и безметежно под страшния му поглед.

Изведнъж Жан Валжан нахлупи каскета, мина бързо край леглото и се приближи до долапчето. Ключът не беше изваден. Грабна панерката със сребърните вилици и лъжици и прекоси стаята с бързи и твърди крачки. Отвори прозореца, прескочи перваза, напъха приборите в раницата си, хвърли панерката, метна се като тигър отвъд стената и побягна.