Метаданни
Данни
- Серия
- Кенгуру (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Waypoint Kangaroo, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2021 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2021 г.)
Издание:
Автор: Къртис Чен
Заглавие: Междинна станция „Кенгуру“
Преводач: Владимир Зарков
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 11.06.2018
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-852-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6328
История
- —Добавяне
8.
„Деджа Торис“, Палуба 15
Чакалнята за външни екскурзии
20 минути след като хората от охраната
решиха да не ме гръмнат
Щом се появява капитан Сантамария, Дани и Майк излизат от салона. Аз седя на един от диваните. Жената е опряла гръб в стената, още държи парализатора, но провесен към пода, а не прицелен в мен. Дал съм й пистолета си, за да покажа, че й се доверявам. Нейното неизречено обещание да ме просне половин секунда след като помръдна май е отговорът.
Капитанът спира на входа за секунда-две. Струва ми се обзет от любопитство, а не от досада. А разменените между двамата погледи са направо безценни. Изглежда, че нейното раздразнение му е забавно. Прекалена близост, за да са само колеги, но не виждам признаци да са любовници. Може би роднини? Баща и дъщеря? Само че не откривам никаква прилика.
— Той носеше това оръжие — казва жената и му дава пистолета ми. — Не знаем къде може да го е крил. Майк го претърси старателно. А и металът беше по-студен от лед.
Капитанът оглежда пистолета подробно. Вади пълнителя и се взира в патроните. Пъха пълнителя на мястото му, проверява дали оръжието е поставено на предпазител и го връща на жената.
— Това е като от антикварен магазин — отбелязва Сантамария.
Не знам дали говори на нея, или на мен.
— Не намерихме нищо в скафандъра, с който е излязъл — добавя тя. — Явно е заглушавал локатора.
Капитанът кима, сяда на едно кресло срещу мен и пита:
— Господин Роджърс, в кой отдел работите?
Стрелкам с поглед жената и му казвам:
— В момента съм в неравностойно положение спрямо вашата началничка на охраната.
— Ще си получиш оръжието чак при напускането на кораба! — сопва ми се тя.
— Той искаше да каже, че не знае името ти — обяснява капитанът.
Жената се мръщи.
— Кой се изразява така, по дяволите?!
Забелязвам почти недоловимата усмивка, скрита в брадата на капитана. Да, има някаква връзка между тези двамата. Все едно са роднини, но не мога да схвана точно какви са отношенията им.
— Представям ви мичман Андреа Джемисън — казва ми Сантамария. — Оглавява службата за охрана и сигурност на „Деджа Торис“, както вече сте се досетили. Служеше шест години в базата „Олимпус“, до самия край на войната. Можете и сам да прегледате служебното й досие, нали?
Аз движа мускулите на челюстите си още щом чувам името, за да изпратя запитване в службата по защитената връзка. Всеки би могъл да види това, но цивилен, който не знае за моите импланти, би помислил, че стискам зъби изнервено.
— Сигурен съм, че можете да прегледате и моето досие — продължава капитанът.
Опирам кътниците си един в друг, за да предам параметрите на търсенето, и виртуалният екран в лявото ми око примигва, докато чакам. На Земята щях да получа данните мигновено, но сега се бавят заради дългия път, който трябва да изминат сигналите.
Жената — тоест Джемисън — е настръхнала.
— Капитане, що за щуротии са това?
Без да я поглежда, Сантамария отговаря:
— Господин Роджърс се е измъкнал навън, за да си осигури защитена връзка със Земята. И в момента използва вградения в рамото си телефон, за да търси нашите военни досиета. Щом научи нашето равнище на достъп до секретна информация, може да реши коя от историите за прикритие да ни пробута.
— Значи е оперативен агент? — невярващо пита Джемисън.
— Е, не може всички да са красавци като мен навремето — подхвърля Сантамария.
Тя сумти пренебрежително.
— Не виждам интерфейс, а и той не си мърмореше под носа. Как борави с телефона?
— Доколкото мога да отгатна, има виртуален екран в едното си око. И имплантирани биометрични сензори на различни места в тялото си. Различни движения на очите или напрягане на определени мускули управляват телефона и другите устройства, скрити под кожата му.
Резултатите от търсенето светват на екрана. Не се и опитвам да прикрия движенията на окото и пръстите си, докато чета информацията. Тя е доста оскъдна. Много от архивните записи все още са недостъпни. Виждам обаче, че Джемисън и Сантамария са служили заедно осем месеца в Олимпус през войната. Преди това тя е била главен старшина на корветата „Синсинати“ от силите на Земната коалиция. А Сантамария е командвал… Първи марсиански батальон?! „Господи, той се е сражавал в самия авангард!“
А сега и двамата работят за Пол Таркингтън.
Затова пък Ели Гавилан май е приключила с военните, след като се е уволнила от служба преди войната. Дори почти не е посещавала болница на Управлението по проблемите на ветераните. Очевидно не е в играта. Това добра новина ли е? Интересът й към „Евън Роджърс“ искрен ли е?
„Не точно сега бе, Кенгуру. Още си загазил. Съсредоточи се!“
Примигвам, за да махна екрана, и пак поглеждам Сантамария. След секунда се взирам и в Джемисън. И двамата са заслужили по цял куп ордени и медали, с които никога не могат да се накичат. Служебните им досиета ще бъдат разсекретени много години след смъртта им и сигурно в чест и на двамата ще бъдат наречени бойни кораби.
Много ми е неприятно, че опрях пистолет в главата на Джемисън.
— Капитане, мичман. — Кимам поред на двамата. — Съжалявам за неприятностите, които причиних. Не съм тук като участник в операция. Сега съм в почивка. Просто… малко ме налегна скуката и исках да имам сигурна връзка с отдела на Земята. Не съм свикнал да бъда толкова изолиран. Надявам се да ме разберете.
От устата ми звучи доста по-тъпо, отколкото в главата ми.
— Извинението е прието — отговаря Сантамария. — Нали, мичман?
— Ами да — съгласява се Джемисън. — А сега отговори на въпроса на капитана. В кой отдел работиш?
Нямам какво да крия от тях.
— Подчинен съм пряко на директора Таркингтън. Кодовото ми име е Кенгуру.
Тя рязко си поема дъх.
— А, ясно къде си крил пистолета…
Дори Сантамария реагира на новината.
— Да, ясно ми е защо Камшика те е пратил на почивка. В момента в централата май се вихри голяма гадост.
Чак ми се замайва главата. Светът се преобръща с главата надолу — вместо страхотния корав шпионин, който се перчи сред цивилни, аз се оказвам учениче в присъствието на великани. Сантамария дори е осведомен какво става в службата. Явно са му известни и неща, които Пол отказа безцеремонно да сподели с мен.
„Кенгуру, да не ти е за пръв път?“
И да можех да науча какво става в столицата, няма как да помогна. Нали?
— Господин капитан, имам въпрос. Каква е връзката ви със службата напоследък? Не са много хората, които знаят за мен и… моите способности.
Джемисън чак прихва и си закрива устата с длан.
— Извинявай — казва веднага. — Не погледна ли последните данни в нашите досиета?
Лицето ми пламва. Защо не се старая повече, за да не изглеждам нескопосан идиот толкова често?
— Тези данни трябва да са с по-висока степен на защита — напомня й Сантамария. — Едва ли са достъпни при запитване извън Земята или поне са в друг раздел.
— Засега изключих антената — намесвам се аз. — Защо не ми кажете вие, господин капитан?
Той се усмихва.
— Макар че разполага с тебе, службата продължава да се занимава с контрабанда и по традиционния начин. Имаме си прокарани маршрути през вътрешните планети в системата. Обикновено това са около пет процента от товарите в контейнерите.
Сядам на дивана. Вече знам защо съм точно на този кораб. За Сантамария и Джемисън това е поредната операция, но Пол разчита на тях и да ме измъкват от неприятности, ако загазя.
Иска от тях да са мои бавачки.
— Капитане — казва Джемисън, — дали господин Роджърс не може да ни бъде полезен в тази ситуация?
„Я чакай. За каква ситуация говори?“
Сантамария умува, после сочи лявата половина на лицето ми:
— Роджърс, какви скенери имаш в това око?
— Пълен комплект. Пасивни сензори в целия електромагнитен спектър. А щом вече имам връзка, мога да си сваля при нужда и всякакъв софтуер за анализ. Виждам по-добре през стени, ако от другата страна нещо излъчва елементарни частици, но успявам да различа много подробности и като просто засичам източниците на електромагнитни излъчвания.
— Това е по-добро от всичко, с което разполагаме в момента — казва капитанът.
— Тоест нищо — уточнява Джемисън.
— Какво да търся при сканирането?
Що за проблеми може да възникнат с пътници в туристически кораб, за да са необходими високотехнологични скенери?
Сантамария се изправя.
— Май е по-лесно да ти покажем, за да разбереш.
Виждам, че Джемисън държи моя пистолет с дръжката към мен. А нейният парализатор си е в кобура.
— Оръжието ти, Роджърс — напомня тя.
Някак не успявам да изтръгна думата „съжалявам“ от устата си. Ще опитам пак по-късно. Трябва да се извиня и на Дани и Майк. И съм почти сигурен, че с тях ще ми е по-трудно. От погледа на Джемисън разбирам, че не ми е сърдита — знае, че когато в играта се натрупат прекалено много тайни, някои от тях започват да се блъскат.
Пък и не се съмнявам, че тя може да ме обезвреди с лекота, ако наистина се наложи.
— Благодаря.
Ставам и си вземам пистолета. Решавам да се изфукам. Обръщам се надясно, за да стоя с гръб към нея и капитана, представям си малък космат мамут и отварям джоба без преградата. Появява се като черен диск, който виси във въздуха сред неравен и искрящ бял ореол. Въздух нахлува шумно в портала. Пускам пистолета и той се гмурва в джоба. Затварям портала и в стаята пак е тихо.
— Exa-a… — проточва Джемисън.
Знам си, че се хиля до ушите. Не ми пада често случай да впечатля някого с моята свръхчовешка дарба.