Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кенгуру (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Waypoint Kangaroo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2021 г.)

Издание:

Автор: Къртис Чен

Заглавие: Междинна станция „Кенгуру“

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 11.06.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-852-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6328

История

  1. —Добавяне

8.

„Деджа Торис“, Палуба 15

Чакалнята за външни екскурзии

20 минути след като хората от охраната

решиха да не ме гръмнат

 

Щом се появява капитан Сантамария, Дани и Майк излизат от салона. Аз седя на един от диваните. Жената е опряла гръб в стената, още държи парализатора, но провесен към пода, а не прицелен в мен. Дал съм й пистолета си, за да покажа, че й се доверявам. Нейното неизречено обещание да ме просне половин секунда след като помръдна май е отговорът.

Капитанът спира на входа за секунда-две. Струва ми се обзет от любопитство, а не от досада. А разменените между двамата погледи са направо безценни. Изглежда, че нейното раздразнение му е забавно. Прекалена близост, за да са само колеги, но не виждам признаци да са любовници. Може би роднини? Баща и дъщеря? Само че не откривам никаква прилика.

— Той носеше това оръжие — казва жената и му дава пистолета ми. — Не знаем къде може да го е крил. Майк го претърси старателно. А и металът беше по-студен от лед.

Капитанът оглежда пистолета подробно. Вади пълнителя и се взира в патроните. Пъха пълнителя на мястото му, проверява дали оръжието е поставено на предпазител и го връща на жената.

— Това е като от антикварен магазин — отбелязва Сантамария.

Не знам дали говори на нея, или на мен.

— Не намерихме нищо в скафандъра, с който е излязъл — добавя тя. — Явно е заглушавал локатора.

Капитанът кима, сяда на едно кресло срещу мен и пита:

— Господин Роджърс, в кой отдел работите?

Стрелкам с поглед жената и му казвам:

— В момента съм в неравностойно положение спрямо вашата началничка на охраната.

— Ще си получиш оръжието чак при напускането на кораба! — сопва ми се тя.

— Той искаше да каже, че не знае името ти — обяснява капитанът.

Жената се мръщи.

— Кой се изразява така, по дяволите?!

Забелязвам почти недоловимата усмивка, скрита в брадата на капитана. Да, има някаква връзка между тези двамата. Все едно са роднини, но не мога да схвана точно какви са отношенията им.

— Представям ви мичман Андреа Джемисън — казва ми Сантамария. — Оглавява службата за охрана и сигурност на „Деджа Торис“, както вече сте се досетили. Служеше шест години в базата „Олимпус“, до самия край на войната. Можете и сам да прегледате служебното й досие, нали?

Аз движа мускулите на челюстите си още щом чувам името, за да изпратя запитване в службата по защитената връзка. Всеки би могъл да види това, но цивилен, който не знае за моите импланти, би помислил, че стискам зъби изнервено.

— Сигурен съм, че можете да прегледате и моето досие — продължава капитанът.

Опирам кътниците си един в друг, за да предам параметрите на търсенето, и виртуалният екран в лявото ми око примигва, докато чакам. На Земята щях да получа данните мигновено, но сега се бавят заради дългия път, който трябва да изминат сигналите.

Жената — тоест Джемисън — е настръхнала.

— Капитане, що за щуротии са това?

Без да я поглежда, Сантамария отговаря:

— Господин Роджърс се е измъкнал навън, за да си осигури защитена връзка със Земята. И в момента използва вградения в рамото си телефон, за да търси нашите военни досиета. Щом научи нашето равнище на достъп до секретна информация, може да реши коя от историите за прикритие да ни пробута.

— Значи е оперативен агент? — невярващо пита Джемисън.

— Е, не може всички да са красавци като мен навремето — подхвърля Сантамария.

Тя сумти пренебрежително.

— Не виждам интерфейс, а и той не си мърмореше под носа. Как борави с телефона?

— Доколкото мога да отгатна, има виртуален екран в едното си око. И имплантирани биометрични сензори на различни места в тялото си. Различни движения на очите или напрягане на определени мускули управляват телефона и другите устройства, скрити под кожата му.

Резултатите от търсенето светват на екрана. Не се и опитвам да прикрия движенията на окото и пръстите си, докато чета информацията. Тя е доста оскъдна. Много от архивните записи все още са недостъпни. Виждам обаче, че Джемисън и Сантамария са служили заедно осем месеца в Олимпус през войната. Преди това тя е била главен старшина на корветата „Синсинати“ от силите на Земната коалиция. А Сантамария е командвал… Първи марсиански батальон?! „Господи, той се е сражавал в самия авангард!“

А сега и двамата работят за Пол Таркингтън.

Затова пък Ели Гавилан май е приключила с военните, след като се е уволнила от служба преди войната. Дори почти не е посещавала болница на Управлението по проблемите на ветераните. Очевидно не е в играта. Това добра новина ли е? Интересът й към „Евън Роджърс“ искрен ли е?

„Не точно сега бе, Кенгуру. Още си загазил. Съсредоточи се!“

Примигвам, за да махна екрана, и пак поглеждам Сантамария. След секунда се взирам и в Джемисън. И двамата са заслужили по цял куп ордени и медали, с които никога не могат да се накичат. Служебните им досиета ще бъдат разсекретени много години след смъртта им и сигурно в чест и на двамата ще бъдат наречени бойни кораби.

Много ми е неприятно, че опрях пистолет в главата на Джемисън.

— Капитане, мичман. — Кимам поред на двамата. — Съжалявам за неприятностите, които причиних. Не съм тук като участник в операция. Сега съм в почивка. Просто… малко ме налегна скуката и исках да имам сигурна връзка с отдела на Земята. Не съм свикнал да бъда толкова изолиран. Надявам се да ме разберете.

От устата ми звучи доста по-тъпо, отколкото в главата ми.

— Извинението е прието — отговаря Сантамария. — Нали, мичман?

— Ами да — съгласява се Джемисън. — А сега отговори на въпроса на капитана. В кой отдел работиш?

Нямам какво да крия от тях.

— Подчинен съм пряко на директора Таркингтън. Кодовото ми име е Кенгуру.

Тя рязко си поема дъх.

— А, ясно къде си крил пистолета…

Дори Сантамария реагира на новината.

— Да, ясно ми е защо Камшика те е пратил на почивка. В момента в централата май се вихри голяма гадост.

Чак ми се замайва главата. Светът се преобръща с главата надолу — вместо страхотния корав шпионин, който се перчи сред цивилни, аз се оказвам учениче в присъствието на великани. Сантамария дори е осведомен какво става в службата. Явно са му известни и неща, които Пол отказа безцеремонно да сподели с мен.

„Кенгуру, да не ти е за пръв път?“

И да можех да науча какво става в столицата, няма как да помогна. Нали?

— Господин капитан, имам въпрос. Каква е връзката ви със службата напоследък? Не са много хората, които знаят за мен и… моите способности.

Джемисън чак прихва и си закрива устата с длан.

— Извинявай — казва веднага. — Не погледна ли последните данни в нашите досиета?

Лицето ми пламва. Защо не се старая повече, за да не изглеждам нескопосан идиот толкова често?

— Тези данни трябва да са с по-висока степен на защита — напомня й Сантамария. — Едва ли са достъпни при запитване извън Земята или поне са в друг раздел.

— Засега изключих антената — намесвам се аз. — Защо не ми кажете вие, господин капитан?

Той се усмихва.

— Макар че разполага с тебе, службата продължава да се занимава с контрабанда и по традиционния начин. Имаме си прокарани маршрути през вътрешните планети в системата. Обикновено това са около пет процента от товарите в контейнерите.

Сядам на дивана. Вече знам защо съм точно на този кораб. За Сантамария и Джемисън това е поредната операция, но Пол разчита на тях и да ме измъкват от неприятности, ако загазя.

Иска от тях да са мои бавачки.

— Капитане — казва Джемисън, — дали господин Роджърс не може да ни бъде полезен в тази ситуация?

„Я чакай. За каква ситуация говори?“

Сантамария умува, после сочи лявата половина на лицето ми:

— Роджърс, какви скенери имаш в това око?

— Пълен комплект. Пасивни сензори в целия електромагнитен спектър. А щом вече имам връзка, мога да си сваля при нужда и всякакъв софтуер за анализ. Виждам по-добре през стени, ако от другата страна нещо излъчва елементарни частици, но успявам да различа много подробности и като просто засичам източниците на електромагнитни излъчвания.

— Това е по-добро от всичко, с което разполагаме в момента — казва капитанът.

— Тоест нищо — уточнява Джемисън.

— Какво да търся при сканирането?

Що за проблеми може да възникнат с пътници в туристически кораб, за да са необходими високотехнологични скенери?

Сантамария се изправя.

— Май е по-лесно да ти покажем, за да разбереш.

Виждам, че Джемисън държи моя пистолет с дръжката към мен. А нейният парализатор си е в кобура.

— Оръжието ти, Роджърс — напомня тя.

Някак не успявам да изтръгна думата „съжалявам“ от устата си. Ще опитам пак по-късно. Трябва да се извиня и на Дани и Майк. И съм почти сигурен, че с тях ще ми е по-трудно. От погледа на Джемисън разбирам, че не ми е сърдита — знае, че когато в играта се натрупат прекалено много тайни, някои от тях започват да се блъскат.

Пък и не се съмнявам, че тя може да ме обезвреди с лекота, ако наистина се наложи.

— Благодаря.

Ставам и си вземам пистолета. Решавам да се изфукам. Обръщам се надясно, за да стоя с гръб към нея и капитана, представям си малък космат мамут и отварям джоба без преградата. Появява се като черен диск, който виси във въздуха сред неравен и искрящ бял ореол. Въздух нахлува шумно в портала. Пускам пистолета и той се гмурва в джоба. Затварям портала и в стаята пак е тихо.

— Exa-a… — проточва Джемисън.

Знам си, че се хиля до ушите. Не ми пада често случай да впечатля някого с моята свръхчовешка дарба.