Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (39)

39.

Транспортен кораб на X-4, следваме „Деджа Торис“

25 минути след като си помислих, че ще умра в огъня

 

С Капур влизаме в кораба през горния въздушен шлюз. Двама души ни помагат да смъкнем скафандрите и успяват да ме натъртят почти навсякъде. След цяла седмица в луксозен туристически кораб ще ми е трудно да свикна с тази теснотия. Да не споменавам и миризмите. Във всички кораби пречистват въздуха от въглеродния двуокис, но борбата с органичните миризми е по-трудна. А X-4 изобщо не обичат да хабят скъпоценната си вода за къпане.

Капур ме води през вътрешния люк към тесен проход. Толкова съм изненадан да видя познато лице, че забравям правилата.

— Оливър?!

Като го гледам, не е спал от няколко дни. А може би е точно така — ако още е бил в службата, когато разговарях с Джесика, Пол го е качил на бърз военен кораб, който може да лети с огромно ускорение, за да се озове тук. Не е лесно да се наспиш, когато ти се струва, че цял слон смазва гръдния ти кош.

— И аз се радвам да ви видя, господин майор — натъртва той на последната дума, може би за да ми напомни, че още сме под прикритие.

Взирам се в нашивките на смачканата му униформа на космическите сили, преди да отговоря.

— Извинете, господин лейтенант. Не очаквах да се срещнем тук.

— И ние не очаквахме да дойдем тук — казва Оливър.

— „Вие“ ли?

Да не е докарал и някакъв робот? Той пристъпва встрани и за малко не се свличам от инфаркт — зад него стои наглед изтощената Джесика, която носи същата униформа. А може би просто е ядосана. Понякога е трудно да различиш израженията й.

Тя ме приковава с поглед и едва забележимо върти глава. Схващам посланието: „Той не знае за наноботите“.

— Госпожо капитан трети ранг, каква изненада — казвам аз.

— Да, странно се получи — отвръща тя безизразно.

Изведнъж проумявам какво съм чул от космонавтите. „Имате приятели в този кораб. Бяхме инструктирани“.

Чак ми се ще да прегърна Оливър.

— Ти ми спаси живота.

И неговото лице не издава никакви емоции.

— Така изглежда.

Желанието ми за прегръдки се изпарява.

— Ти стреля с харпун по мен! Към главата ми!

— Целих се точно зад главата ти. Нямаше опасност. Движеше се с постоянна скорост и посока. Изчисленията бяха лесни. — Оливър свива рамене. — Впрочем, ако не бях успял, не би имал възможност да се оплакваш.

Отбелязвам си мислено, че по-късно трябва да го убия.

— Къде е радиостанцията?

— Ще отложим това за малко — намесва се Джесика.

— Космонавти, напуснете помещението.

Капур и другите двама от екипажа се провират покрай нас и излизат. Джесика затваря огнеупорния люк зад тях и казва:

— Няма да предаваме нищо. По заповед на Камшика.

Мръщя се.

— Трябва да говорим с „Деджа Торис“.

— За тебе не важи, Кей — уточнява Оливър, — но аз и Скалпела не бива да участваме в разговорите. Никой друг не бива да научи, че сме тук.

— Защо?

— От съображения за сигурност.

— Сакрайда се е потулил някъде — казва Джесика.

— Не знаем докъде се разпростира заговорът му. Ако им провърви с някоя ракета, службата ще загуби три четвърти от нашия отдел.

— Добре, аз ще говоря. Още какво не бива да казвам?

Оливър свива рамене, а Джесика отговаря:

— Просто не бъди идиот.

— Благодаря, че ми напомни.

 

 

Джесика и Оливър ме водят към мостика. Полковник Брутлаг ме посреща и аз се обаждам по радиото на капитан Сантамария, за да научи какво е положението. Транспортният и бойният кораб на X-4 са от страната на „Деджа Торис“, където е моята външна антена, затова имаме връзка.

Според тактическия симулатор имаме малко над три часа преди „Деджа Торис“ да стигне до „нулевата точка“ — цветист израз на X-4 за момента, когато всичко ще стане безвъзвратно и никакви космически апарати не биха могли да осигурят достатъчна тяга, за да отклонят туристическия кораб от сблъсъка. Но на влекача в джоба са необходими цели три часа да набере такава скорост, че да пробие защитата на реактора.

Ще имаме един-единствен шанс. „Уточнение: ти ще имаш един-единствен шанс, Кенгуру. Отговорността не тежи, а?“

— Ясно — казва накрая Сантамария. — Благодаря, господин Роджърс.

— Някакви признаци, че Уаклин започва да се побърква?

— Засега няма. Дано се е заблудил, че космонавтите са прибрали влекача.

Правдоподобно е — размерите на този кораб стигат да носи няколко по-малки. А от инженерния сектор Уаклин би трябвало да е видял само как петънцето на радарния екран е изчезнало.

— На някого хрумнаха ли му блестящи идеи, в случай че моята се провали?

— Може би трябва да попитате приятелите си във вашия кораб.

Да бе, нали аз съм само инструмент, с който някой да борави.

— Един момент. — Изключвам микрофона и поглеждам Оливър. — Прав ли съм, че подготвяте нещо?

— Свързахме се с Марсианското орбитално управление. Отпращат всички кораби, които са в орбита около планетата, и предупреждават пристигащите да не я доближават. Четири влекача, една фрегата и няколко товарни кораба ще пресрещнат „Деджа Торис“.

Предавам информацията.

— Товарни кораби ли? — повтаря Сантамария. — Принудили са частни кораби да участват в това?

Пак се обръщам към Оливър. Той ме гледа недоволно и сочи пулта. Изключвам микрофона.

— Кажи, че сами са пожелали.

Казвам и това на Сантамария.

— Няма да допусна да бъде излаган на риск животът на още цивилни. Отзовете товарните кораби.

— Момент.

Изключвам микрофона и чакам неизбежното избухване на Оливър.

— Той не разбира ли смисъла на думата „доброволци“? Марсианското орбитално управление им заповяда да се евакуират. Отказаха. Не ми се вярва, че и целият боен флот би ги разубедил. А може би капитанът трябва да поговори сам с хората на Марс и да им обясни защо не бива да участват в опита да спасят своята планета от пълно унищожение!

— Добре, но ще го кажа с други думи.

— Приключвай — подканя ме Джесика. — Трябва да поговорим насаме.

„Не очаквам това с нетърпение“. Отбягвам погледа й.

— Капитаните на товарните кораби не са се подчинили на заповедта за евакуация. Няма да се откажат, докато не се уверят, че родният им свят е в безопасност.

Сантамария мълчи секунда-две, после казва:

— Предайте моите благодарности на хората от Марс.

— Ще им благодарите лично, капитане.

— Дано.

 

 

В кораба на X-4 има още четири палуби освен мостика и доста голям товарен сектор. Оливър тръгва пред мен и Джесика към столовата, докато екипажът подготвя своята част от смахнатото начинание за спасяване на цял туристически кораб и планетата Марс.

Искам да ги попитам докъде е стигнала проверката в службата, но Оливър вдига пръст пред устните си и вади малко устройство с формата на диск. Джесика затваря и заключва и двете врати на столовата, а Оливър слага диска на една стена и променя някакви настройки.

Тъкмо си поемам дъх, за да се заям с тях за тази параноя, но носът ми съобщава, че някъде наблизо има вещества, годни за храна.

Не знам дали е заради стреса или постоянното преяждане от седмица и половина е повлияло на апетита ми, но вече прегладнявам. Награбвам две полеви дажби от близкия шкаф и се тъпча с тях, без да ги стопля. Когато вдигам глава, Джесика държи съд с червена течност.

— Електролити. Изпий ги.

Вземам колбата за безтегловност и преглъщам с течността последния залък от така наречената храна. Променливо бръмчене оглася столовата. Не разпознавам веднага „пестицида“ — маскиращ шум срещу подслушващи „буболечки“. Устройството на Оливър генерира непредсказуеми случайни шумове и предава вибрациите си на повърхността, в която е опряно, за да пречи на досадниците.

Дразни ме ужасно.

— Наистина ли е необходимо да го правиш? — подхвърлям на Оливър.

Той се вторачва в мен и казва натъртено:

— Директорът на разузнаването…

Поглеждам Джесика. Пръстите й шарят по екрана на таблет.

— Е, какво трябва да обсъдим?

— Как се чувстваш? — отвръща ми тя с въпрос.

— Чудесно.

— Обезводнил си се. Изпий всичко.

Разбира се. Все забравям, че тя има пълен отдалечен достъп до моите импланти. И винаги си мисля, че това нарушава правото ми на лични тайни, докато не си спомня, че в нашата работа просто ги няма.

— Колко голям беше последният портал? — продължава да ме разпитва Джесика.

— Диаметър петнайсет метра — казва Оливър.

Джесика ме гледа.

— Никога не си отварял джоба по-широко от петнайсет метра, а предишния път след това припадна.

— Но сега съм си добре, както виждаш. Май е имало полза от онези тренировки.

Научният отдел с наслаждение ме кара да отварям и затварям портала във всякакви симулирани ситуации часове наред, за да изследва активността на мозъка ми при тези занимания.

— Обезводнен си — повтаря Джесика. Обръща таблета към мен, за да ми покаже изобилието от медицински данни. — Равнището на кортизола в кръвта ти още е повишено, а насищането с ацетилхолин е ниско. Изпий още две колби вода с витамини и отиди да дремнеш. Имаш по-малко от два часа и половина да се възстановиш.

— Няма от какво да се възстановявам. Нали ти казах, че се чувствам чудесно.

Допивам разтвора и залепям колбата на масата до мен. Джесика оставя таблета и кима.

— Добре тогава. Отвори джоба.

— Какво?

— Отвори джоба.

Свивам рамене.

— Какво искаш да извадя?

Нищо. Просто отвори портала. Покажи ми, че си се възстановил напълно.

— С преграда или без?

Правя всичко възможно да протакам, защото не искам да призная правотата й и се надявам още минута-две да ми помогнат.

— Кенгуру, отвори проклетия джоб.

Гледам я неприязнено, но се обръщам към отсрещната стена. Съсредоточавам се колкото ми е по силите. Нищо не се случва.

— Да знаеш, че този шум ме разсейва прекалено. — Соча „пестицида“.

Джесика кима на Оливър, той пипа диска и в стаята настава стряскаща тишина.

— Хайде.

Вдигам ръка, за да се съсредоточа по-добре, и опитвам отново. Пак нищо. Прехвърлям в главата си първите ключови образи, за които се сещам: „Розов слон, син слон, оранжев слон, бял слон…“

След минута удрям с юмрук по масата и псувам. Джесика отваря портативен охладител и вади синя колба.

— Изпий това. — Вади зелена колба. — После и това.

Притиска ги към масата и взема празната колба.

— Целта да не е пълното почерняване на езика ми накрая?

— Всеки цвят обозначава различни витамини и електролити. Разнообразието ти е необходимо, за да се възстанови равновесието в организма ти. А тялото ти се нуждае от сън, за да постигне това.

Няма как, по-добре е да приключа набързо. Отпивам голяма синя глътка и казвам навъсено:

— Сигурно не си носите алкохол?

И Джесика се мръщи.

— На работа сме, никакво пиене.

— Просто исках да подскажа, че малко от течната храброст ще ми помогне да преглътна тези бълвочи. А и с нещо по-силничко е по-лесно да заспя.

— Поне това няма да е проблем — обажда се Оливър.

Довършвам синята колба и съм на половината порция от зелената, когато проумявам думите му.

— Не. О, не! По дяволите, какво…

Мускулите ми омекват, преди да довърша изречението. Джесика е голяма проклетница.