Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (37)

37.

„Деджа Торис“, Палуба Б

Заседателна зала на офицерите

18 часа преди да умрем и да отнесем

половината хора на Марс със себе си

 

Заседателната зала е ярко и равномерно осветена както всички постоянно действащи командни центрове навсякъде. Но лицата около масата — на Сантамария, Джемисън, Галбрейт, Логан и Фишер — са мрачни. Опитахме по три различни начина да попречим на Уаклин и се провалихме и трите пъти.

Галбрейт пуска записа от външна камера заедно с данните от радарите. На видеото няколко бледи точици — може би звезди, но по-вероятно е да са астероиди — се плъзгат в кадъра с въртенето на кораба, заради което доближаващите ни влекачи се оказват точно зад основния двигател.

Изображението се размазва — двигателят осветява целия екран с дълга два километра струя ослепително бяла плазма. И в същия момент трите най-близки петънца на радарните екрани изчезват. Другите се отместват, но корабът пак се завърта и ги следва с огнения стълб. Само едно петънце се изплъзва.

Червени светлини, пронизителен сигнал и пак оставаме без гравитация. Хващам се за масата и напрягам мускули в очакване ускорението да започне отново, но забелязвам, че никой не постъпва като мен.

— Той защо не включва двигателите?

Галбрейт сочи триизмерната схема на екрана.

— Постигна желаните от него скорост и курс. Нататък полетът е само по балистична траектория.

— А ако се налага да се грижим за пътниците в безтегловност, имаме по-малко възможности да правим нещо друго — добавя Логан.

— Изведох последния влекач от обсега на главния двигател — казва Галбрейт. — Сега се движи успоредно на кораба, но няма как да ни доближи, за да се скачи.

— X-4 също нямат шанс — обажда се Джемисън, — ако не успеем да се справим и с помощните двигатели, и с радарните системи.

— Можем да изключим основните навигационни модули в предната част на кораба — казва Галбрейт и показва на екрана схема на „Деджа Торис“, — но в инженерния сектор има резервна система и тя е недостъпна за нас. А помощните двигатели са свързани пряко с навигационните системи. Дори да изпратим навън хора в скафандри, изключено е да повредят всички помощни двигатели за шест часа.

— Какво? — сепвам се аз. — Нали се справихте само за два часа с лазерите на защитната система.

— Те се захранват от вътрешната мрежа на кораба — отговаря ми Галбрейт. — Трябваше само да прекъснем подаването на енергия. Помощните двигатели са самостоятелни модули, всеки има свой компютър и запас от гориво. Освен това са разположени навсякъде по кораба. — На схемата светва цяло съзвездие от червени точки. — Нужна е голяма тяга за завъртането на толкова масивен кораб.

— Що за гнусотия…

Нищо друго не успявам да измисля.

— След шест часа вече ще е късно да променим достатъчно траекторията си — напомня Галбрейт.

— Колко от двигателите трябва да повредим?

— Безсмислено е — намесва се Фриц. — Системата за ориентация на кораба може да работи и ако са повредени осемдесет процента от тях.

— Ами всички онези пътници, които събрахте? Нали привлякохте онези цивилни инженери при изключването на защитната система?

— Не ни стигат скафандрите — казва Логан. — А с толкова малко хора навън няма да успеем навреме.

— Дори ако им помагат роботите ли?

— Те са изключени — казва Галбрейт.

— Какво?! Защо?

— Открихме вирус, когато пуснахме диагностиката — обяснява ми Фриц. — Той се е опитал да промени програмите им.

— Както направи със защитната система — сумти Джемисън.

— И с изстрелването на спасителните катери — напомня Логан.

— Не знаем каква част от роботите са засегнати — продължава Галбрейт. — За всеки случай изключихме всички.

— С каква цел е променял програмите?

Галбрейт се мръщи.

— Нямахме време да чакаме, за да научим.

— Трябва да изключим реактивните системи на главния двигател — настоява Фриц. — Той ги използва като гигантско плазмено оръдие. Ако не си върнем контрола над навигационната система, трябва да се отървем поне от дюзите на главния двигател.

— Съгласен — казва Сантамария. — Какви са възможностите ни?

— X-4 ще бъдат съпровождани от боен кораб — първа се обажда Джемисън. — Могат да изстрелят ракета по главния двигател.

— Я почакай — наежва се Фриц. — Казах да го изключим, не да го унищожим…

— Само една „Лисица“ — казва тя на Сантамария, все едно не е чула Фриц. — Взривът ще изтласка йонния ускорител навътре. Това би трябвало да пропука защитната стена.

— Може и да разкъса горивните тръби или магнитните коридори за плазмата — добавя Фриц. — Взривът може и да разруши носещата конструкция на кораба и да го разцепи на две.

— Те знаят как да се прицелват — възразява Джемисън.

— Не това е важно. — Май съм се престарал мъничко с надъхването в асансьора. Като го гледам, Фриц ей сега ще поиска от Джемисън да излязат в коридора, за да си поприказват по-откровено. — Взрив толкова близо до реактора ще има последствия, които не можем да предвидим. Този риск е недопустим.

— На Марс ще умрат двайсет милиона души, ако не го направим.

— Пукнатините от претоварването при взрив наистина могат да пръснат кораба на парчета — не отстъпва Фриц. — И тогава просто ще имаме множество снаряди, които ще съсипят планетата.

— Преувеличаваш опасността…

— Ей, кой е шибаният инженер тук?!

— Чух достатъчно и от двама ви — гръмко ги прекъсва Сантамария. — В кораба има повече от шест хиляди души. Никакви ракети.

— Да, сър — мърмори Джемисън.

— Ерика, можем ли да се възползваме от единствения оцелял влекач? Като кинетично оръжие. Без взрив, само удар.

— Енергията няма да стигне. — Галбрейт показва на масата навигационна схема с успоредните траектории на „Деджа Торис“ и влекача. — Трябва да го отдалечим, за да го ускорим към кораба. Импулсът няма да е достатъчен, за да пробие външния корпус и да разбие защитата на йонния ускорител. Освен това Уаклин ще види какво става. И ще успее да отмести кораба встрани.

„Ще го отмести…“

Спомням си как Оливър ми кресна: „Отмести се!“, преди тежък предмет да излети от джоба и да ме халоса в гърдите. Носех скафандър и въпреки това болката беше адска.

„Ще го отмести…“

Тогава бяхме в научния отдел и се занимавахме със завъртането на портала. Той е свързан с моето положение в пространството, не мога да му избягам. Джобът винаги остава там, където съм го отворил спрямо тялото си, и порталът може само да бъде насочен към мен.

Но аз избирам къде да разположа портала. И съм способен да го направя доста голям. А не е задължително винаги да бъде точно пред мен.

„Ще го отмести…“

Хрумването си е отвратително. Но вече си личи, че няма да измислим нищо друго.

— Капитане — казвам аз, — може ли да поговорим насаме?

— Господин Роджърс, ако искате да споменете устройството за отваряне на червееви дупки, говорете, без да се притеснявате. Осведомих всички намиращи се в залата за тази технология.

Отначало само мигам срещу него. Явно е успял да обсъди с Пол какво ли не.

— Какво можем да направим, ако не се налага да отдалечаваме влекача?

— Не разбирам — обажда се Галбрейт.

— Представете си, че имам предостатъчно празно пространство, в което той да ускори преди удара. — Рисувам на екрана кръг до влекача и добавям стрелка от влекача към кръга. — Отварям червеевата дупка и вие вкарвате влекача в портала. Оставяме го да ускорява няколко часа от другата страна на портала. След това отварям портала отново, но завъртян спрямо влекача на сто и осемдесет градуса. — Рисувам втори кръг със стрелка, сочеща навън. — Порталът ще бъде свързан с положението на влекача, но не и със скоростта му. Ще изскочи оттам с голяма скорост. Уаклин изобщо няма да се усети.

Лицето й се разведрява.

— Може би… — Пръстите й шарят по масата, появяват се числа и траектории. — Да! Това би трябвало да свърши работа.

Променят се и израженията на останалите около масата. Приятно е да даваш надежда.

— Докъде води червеевата дупка? — пита Галбрейт.

— Междузвездното пространство. На светлинни години оттук. Има къде да ускорява.

— А по-точно? Любопитна съм…

— Това е засекретена информация.

— Чакайте — усеща се Джемисън. — Ти нали не можеш да отвориш червеевата дупка така, че да не е обърната към тебе?

— Не мога.

— А когато я отвориш втория път, влекачът ще изскочи право към тебе с огромна скорост?

— В това е разковничето.

— Как ще се махнеш от пътя му?

Взирам се в изображенията от радарите.

— Още го обмислям. Май ще се наложи да ми помогнете малко.

 

 

Сантамария се свързва с транспортния кораб на X-4 и обяснява замисъла ни. Те отбелязват, че през живота си не са чували нищо по-налудничаво, но нямат нищо против да изпълняват заповедите на капитана, след като им показва татуирания код 1МБ на дясната си предмишница.

Галбрейт припира да навлека незабавно скафандър. Казвам й, че ще съм на нейно разположение след минута, и дърпам Джемисън настрани.

— Не — отсича тя.

— Дори още не си чула за какво ще те помоля.

— Каквото и да кажеш, не се съмнявам, че ще е нелепо и безразсъдно.

Показвам й платнената торбичка. Тя се ококорва, когато вадя бутилката Червено вино.

— Моля те, само не ми казвай, че си откраднал това.

Поласкан съм, че подозира такива способности у мен.

— Не съм, разбира се. Платих го.

— Но как… все едно, не искам да знам.

— Наноботите са вътре. — Соча бутилката. — Накарай всеки, който е бил облъчен заради емисионното ядро в каютата на Уаклин, да пийне по глътка.

Тя ме гледа особено.

— Нали си наясно, че е твърде вероятно всички да сме мъртви след няколко часа? И няма да се тревожим заради повишения риск от рак на костите?

— Да му го начукам на онзи — отвръщам мило. — Ще спасим кораба. А ти ще имаш внуци.

Тя поглежда кисело бутилката.

— Не понасям деца.

— Вселената обича да си прави шегички с хората.

Джемисън протяга ръка и аз й давам торбичката. Тя се кани да прибере Червеното вино, двоуми се, вади тапата и надига бутилката.

Включвам сензорите в лявото си око и гледам как наноботите нахлуват в кръвообращението и зеленото им сияние откроява тялото й.

— Благодаря — казвам й.

— Склони ли Ели да пие от това? — пита тя, без да ме погледне.

— Ами да. На вечерята снощи.

Споменът сякаш е от живота на друг човек.

— А тя хареса ли виното?

Засмивам се, но спирам веднага, преди от гърлото ми да излязат съвсем различни звуци.

— Според нея било отвратително.

— Ще го направя — обещава Джемисън. — Ти изчезвай оттук.

— И ти ще ми липсваш.

— Спаси кораба. — Тя натиква тапата в бутилката и я пъха в торбичката. — А после ще те почерпя със свястно питие.