Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (32)

32.

„Деджа Торис“, Палуба В, Офицерски каюти

25 часа преди да се забием в Марс

 

Джемисън натиска сензора до вратата на капитанската каюта. Чакаме десет секунди, но нищо не се случва. Тя пак натиска сензора и допира ухо до вратата. Не ми се вярва, че наистина би могла да чуе нещо, но не се обаждам. Тя изтърсва ругатня и докосва комуникатора си.

— Дани, къде е затворникът?

Чува се пукот, след него и гласът на Дани:

— Още си е в клетката, началник. Какво става?

— Само проверявам. Край.

Джемисън плъзга палец по ключалката, която примигва в червено.

— Капитане! — изкрещява тя към вратата. Чакаме още няколко секунди, но отговор няма. — Гнус. Отвори този капак.

Пъхам нокти под ръба на капака и се изненадвам колко лесно го повдигам, но май никой не очаква екипажът в туристически кораб да стигне до такова неподчинение. Джемисън взема някакво електронно устройство от колана си и пъха края му под отворения капак. След тихо писукане ключалката светва в зелено. Вратата се прибира в улеите си.

Джемисън я избутва докрай с рамо и нахълтва със скок. Когато опира присвита в пода, вече държи парализатора вместо устройството. Оставям я охотно да действа и само надничам да видя какво се случва.

Сантамария седи до бюрото си, на което има само един таблет. По тениска е, униформената куртка е смачкана на леглото. Тънки бели кабели обрамчват лицето му, в ушите му са пъхнати мънички бели слушалки.

Извива рязко глава да види източника на шума, поглежда към вратата и ме вижда. Долавям в очите му паника. Това е нещо ново за мен.

С едната ръка се отървава от слушалките, с другата посяга към таблета.

Скачам в стаята и в движение дърпам вратата да се затвори. Пръстите на Сантамария се разминават на сантиметър с таблета, аз го докопвам и се взирам в екрана.

Снимка на лицето на Джери Бартелт и редове с основни данни. „Превъзходно. Пол е изпратил резултатите от търсенето в архива. Сега знаем точно кой е този тип“.

Въодушевлението ми се вкисва като мляко, щом започвам да чета текста до снимката. Не мога да повярвам и прехвърлям текста, за да чета нататък. Но няма продължение, а жестът ми извежда на екрана друг документ: тайно разрешение за превоз от агенцията с дата и познато име отдолу — Е. Сантамария.

Вторачвам се в капитана.

— Това пък що за шибанящина е?!

— Какво видя?

Джемисън е прибрала парализатора в кобура и се надига.

Сантамария е вдигнал длани пред себе си. Чувам тихо и кухо духова музика от пуснатите на бюрото слушалки.

— Мога да ви обясня.

Вече не ми пука. Писнало ми е да не знам какво се мъти, писнало ми е все да съм на крачка зад всички други. Писнало ми е да се чувствам инструмент, а не личност. Писнало ми е да губя доверие към всекиго и към всичко. Изцеден съм, но ми стига възмущението да избухна още веднъж.

И щом стигам до решението, подсъзнанието ми поема юздите. По-млад съм от Сантамария поне с двайсетина години. А той не е израснал в дом за сираци, който според личния ми горчив опит не се различава особено от мъжки затвор по честите побоища. Умея да се бия и съм повече от готов да се бия мръснишки.

Едновременно пускам таблета и се мятам напред. Вдигам лакът нагоре при удара в Сантамария, изблъсквам го от стола към отсрещната стена. Завъртаме се в малката каюта и аз се възползвам от инерцията, за да изправя и него, и себе си до стената, но вече съм зад него и стягам предмишницата си под брадичката му.

Не го задушавам. Още може да издава звуци. Значи не го душа.

Нещо студено и твърдо опира в тила ми. Знам си, че е парализаторът на Джемисън.

— Роджърс, пусни го.

— Натиснеш ли този спусък, ще повалиш и двама ни.

— Е, да, но ще строша само твоето чене, докато сте в несвяст.

Гневът кипи в мен и внезапно умът ми се избистря. Изненадвам сам себе си, когато разхлабвам ръката си около шията на Сантамария. Щом Джемисън отмества парализатора, посягам с дясната ръка зад себе си и го изтръгвам от пръстите й. Опирам крак в корема й и я изритвам назад, а вече съм притиснал парализатора към слепоочието на Сантамария.

Джемисън спира при вратата и впива поглед в мен.

— Роджърс, мъртъв си.

Виждам таблета и го побутвам с крак към нея.

— Първо прочети това, после решавай кого от нас искаш да убиеш.

Тя клати глава. Забелязвам как мускулите й се напрягат. Може да прекоси стаичката за по-малко от секунда. Убеден съм, че само милисекунди по-късно ще бъда в безсъзнание и трябва да имам огромен късмет, за да се отърва само със строшено чене.

— Да не си мислиш, че ще ми налетиш по-бързо, отколкото мога да натисна спусъка? — крясвам. — Петдесет хиляди волта направо през черепа му! ПРОЧЕТИ ТОВА!

Гледаме се свирепо още малко. После Джемисън свива колене и прикляка бавно, без да ме изпуска от погледа си, а аз не знам ще вземе ли таблета, или се готви да скочи към мен.

Тя грабва таблета и още цяла секунда ме пробожда с очи, преди да се взре в екрана.

Не се облещва, но виждам как се движат мускулите на лицето й, за да не издаде, че е сащисана. Примигва два пъти, преди да вдигне глава. И май е готова да се разплаче.

— Капитане — казва с треперещ глас, какъвто никога не бих очаквал от нея, — можеш ли да ни обясниш това?

Изплюва думите, сякаш имат отвратителен вкус. Вече не държа толкова здраво Сантамария и отпускам надолу ръката си с парализатора. Ако сега понечи да ни създава проблеми, Джемисън ще се погрижи тутакси за него.

— Той ме излъга — казва капитанът.

Оставям Джемисън да зададе въпроса:

— Кой те излъга?

Сантамария издиша и изведнъж все едно се спаружва в ръцете ми.

— Търман Сакрайда.

Не мога да повярвам на ушите си.

— Директорът на разузнаването Търман Сакрайда ли?

— Познаваш директора на разузнаването? — пита Джемисън в същия миг.

Поне не съм сам в изумлението си.

— Той ме излъга — повтаря Сантамария.

И ни разказва история.

 

 

Търман Сакрайда и Едуард Сантамария се запознали, докато чакали да се запишат в офицерското училище на морската пехота, защото били един след друг в списъка по фамилни имена. Произходът им се различавал — Сантамария кандидатствал, за да се измъкне от гетото, а Сакрайда завършил колеж и постъпил в училището напук на семейството си от горната прослойка на средната класа. Но и двамата вярвали в романтичния мит за бойното братство.

Когато първият астероид, превърнат от марсианските войски в ракета, изпари един от последните ледници в Антарктида, Сакрайда ръководел строеж на космодрум във военновъздушната база „Ендюрънс“. Убедил целия си екип да кандидатстват за прехвърляне в бойни части. Не знаел, че старото му приятелче Еди, вече подполковник по онова време, също се записал доброволец да навлече скафандъра, за да се разправи с онези бунтари от Червената планета.

Тогава още не съществуваше Космическият експедиционен корпус, но първите войски, изпратени на Марс, станаха неговите преки предшественици. А Сантамария и Сакрайда били сред елита в тях.

Голяма част от военните архиви за онова време все още са засекретени. Първи марсиански батальон провел много тайни операции. Аз обаче прекарах много време в четене на тази информация и се научих да виждам и премълчаното в нея.

Сражението за Елизиум Планиция се смята за историческо по не една причина. В него марсианските сили за пръв път взривиха ядрено устройство. В него орбитален спътник за пръв път обстреля планета с енергийно оръжие. И макар че силите на Земната коалиция победиха, двете враждуващи страни понесоха толкова страшни загуби, че това ги лиши от боеспособност през следващите седмици.

Елизиум Планиция е обширна марсианска равнина, осеяна с древни вулкани. Най-високият от тях Елизиум Моне е на север, а когато Земната коалиция изтика Марсианските доброволци от Хелас Планиция, те побягнаха на североизток. Разгърнаха база в Елизиум Моне, включително и предавател на радио „Свободен Марс“. Земната коалиция проведе няколко атаки срещу планината, но всички бяха отблъснати.

Първи марсиански батальон кацна на Хелас Планиция в края на онази седмица. Земната коалиция разположи лагера си на хребет, откъдето можеше да се наблюдава Елизиум Планиция, в ничията земя между населения район на Хелас Планиция и върха Елизиум Моне. Колонистите в Хелас не искаха войските прекалено близо до селищата си, а военните не искаха цивилни с потенциални предатели сред тях прекалено близо до позициите си. Това беше единствено възможният компромис… и възможно най-лошият.

Сражението за Елизиум Планиция започна сутринта във вторник. Завърши вечерта в четвъртък по залез — фокусиран лъч високоенергийни частици от орбита, а отдолу цял рояк ракети към нападащия спътник. Кратерът на прастария вулкан изригна отново, а горе-долу по същото време миниатюрна звезда засия в орбита около Марс.

В този последен взаимен обстрел щетите за Марсианските доброволци бяха много по-големи. Земната коалиция загуби прототипа на своя „лъч на смъртта“, но поне го изпробва успешно. Доброволците загубиха цяла планина, пълна с оръжия и боеприпаси, а и бойният им дух пострада сериозно. Разбира се, опомниха се постепенно, но следващите месеци бяха твърде мъчителни за тях.

И двете воюващи страни дадоха ужасни жертви на Елизиум Планиция. Преди спътникът да нанесе удара си, Земната коалиция отдалечи от планината всеки, когото успя да намери, но преди това настъпваха с бой през равнината и нагоре по склона. Марсианската отбрана имаше такива възможности, че не можеха нито да я бомбардират, нито да използват тежка бронирана техника, а главнокомандващият на Земната коалиция искаше бърз край на битката.

По онова време още си въобразяваха, че войната ще завърши за няколко седмици. Идиоти.

Едуард Сантамария командвал разгръщането на Първи марсиански батальон в Елизиум Планиция и трябвало да взема безброй немислими решения. Изпращал хиляди мъже и жени, сред тях и стария си приятел Тери, на едно от най-гадните и смъртоносните бойни полета в историята на човечеството. Правел това две денонощия, като съзнавал, че повечето от тях няма да се върнат.

Разбрах защо Бартелт нарече Сантамария Хадес. Изпращал е войниците си в ада. За да умрат като герои на Елизиум… но това не означавало, че няма да са мъртви.

Сакрайда бил сред малцината, които се върнали на хребета и изскочили от земята тъкмо преди появата на Марсианските доброволци, които минали по стар тунел, за да проникнат през отбраната и да нахлуят в командния център. Избухнала мина запратила взвода на Сакрайда в един от тези тунели. Той и другите оцелели от взрива си пробили път със стрелба през изненадан марсиански разузнавателен отряд, изпълзели на повърхността на метри от позицията на Сантамария и предупредили за атаката минути преди началото й.

Сакрайда може и да не е взел най-доброто тактическо решение. Можел е да използва сензорите в скафандрите на останките от взвода си, за да избегне патрулите на Марсианските доброволци. Можели са и да проникнат по тунелите направо сред враговете на Елизиум Моне. Тъкмо така силите на Земната коалиция стигнаха най-после до вътрешността на планината часове по-късно.

Някои от анализаторите на службата твърдят, че Сакрайда и другите трима оцелели от взвода не са разполагали с огневата мощ за превземане на укреплението. Други възразяват, че са можели да осигурят ценни разузнавателни данни, с които да намалят значително жертвите при последвалата по-късно същинска атака.

Всичко това няма значение. Търман Сакрайда спасил живота на Едуард Сантамария през онзи ден. Случилото се на Елизиум ги обвързало завинаги. След войната продължили кариерата си в различни посоки, но оттогава били побратими и винаги си помагали взаимно без излишни въпроси. Дори ако това означавало да крият нещо от всички останали.

 

 

— Той ме излъга — пак казва Сантамария. — Този кучи син дойде в дома ми, седеше на моята маса, гледаше ме в очите и лъжеше. А аз му повярвах.

Пак седи вторачен в таблета, който Джемисън е оставила на бюрото. Аз стоя при стената в дъното, тя е до стола му.

Разкритията са нещо повече от пословичната бомба, избухнала пред очите ти. Те са направо ядрен взрив, който променя неузнаваемо бойното поле. Мислехме си, че срещу нас е някакъв национален или планетарен противник, който се опитва да пробие защитата ни и да ни разгроми. Заблуждавахме се. Опасността е в собствения ни дом и се е вкоренила най-горе в нашата уж най-яка твърдина.

Тези хора вече знаят всички наши тайни. Но какво се опитват да постигнат?

Поглеждам Джемисън и изражението й ме стъписва. От скорошния гняв няма и следа и тя се взира напрегнато в Сантамария с почти безсилно отчаяние. Скръстила е ръце на гърдите си и гримасата й не може да скрие сълзите, напиращи в очите й.

— Хайде да проверим дали съм разбрал правилно — започвам бавно и сдържано, за да не предизвикам някакви силни емоции у Сантамария или Джемисън. Има дни, когато животът ми зависи от усета към настроението в стаята, от съобразяването с чувствата на другите, и сега осъзнавам болезнено, че този ден е тъкмо такъв. — Директорът Сакрайда е поискал от тебе да подпишеш онова разрешение за превоз, тоест да приемеш запечатан товар в кораба си. Без проверка, без никакви въпроси.

— Не в моя кораб — уточнява капитанът. — А при товарните контейнери отвън.

— Извинявай. Но ти си знаел, че контейнерът ще бъде натоварен на „Деджа Торис“.

Сантамария кима.

— Така се уговорихме. Аз трябваше да се погрижа товарът да стигне до Марс. За да бъде разтоварен и прибран в склада за непотърсени пратки, а той трябваше да изпрати някого да го прибере.

— Значи изобщо не знаеш какво е имало вътре.

Погледът му е натежал от умора.

— Не знам.

Джемисън се прокашля.

— Ще ми се да ти повярвам, капитане, но цялата тази история е… — Тя тръсва глава. — Защо си решил да постъпиш така?

Той отмята глава назад да я погледне.

— Анди, бих направил това и за тебе.

— Но аз не бих го поискала.

— Знам.

Гледат се дълго. Джемисън протяга дясната си ръка. Сантамария стиска китката й и тя неговата. Този момент също се проточва, сякаш разменят безмълвни послания чрез докосването.

— И кой е Джери Бартелт, по дяволите? — питам ги.

Нямаме време за тези дружески излияния.

Сантамария пуска ръката на Джемисън и тя пак ме убива с поглед.

— От Извънтериториалното разузнаване. Бартелт се е подчинявал пряко на директора Сакрайда.

— И защо старият боен другар го е натресъл в твоя кораб? Вече си е имал терориста самоубиец Уаклин. За какво му е да праща втори агент, щом е възложил задачата на първия?

— Защото Уаклин не е бил професионалист — отговаря ми Джемисън. — Сакрайда не е можел да разчита на него за боравенето с товара.

— Значи Бартелт е изрязал контейнера?

— И е дал нещо от него на Уаклин.

— Страхотно. А как да научим какво е това нещо?

— Моите хора от охраната вече проучват записите от камерите за всичко подозрително. — Тя докосва комуникатора си. — Няма нищо засега.

— Уаклин е успял да внесе много голям нож и атомен енергиен модул — казва Сантамария. — Бартелт вече е имал електронните си устройства. Още от какво са се нуждаели, че никой от двамата да не го побере в багажа си?

Соча таблета на бюрото.

— В товарителницата изобщо ли не е описано съдържанието на контейнера?

Сантамария ми подава таблета.

— Може би ти умееш да четеш между редовете.

Два пъти преглеждам цялото разрешително. Полезната информация е съвсем оскъдна, точно както предпочита службата: колкото по-малко данни посочваме, толкова по-малък е шансът да ни разобличат. Но хората, боравещи с товари, все пак трябва да знаят някои факти, а кодовете са добър начин да скриеш нещо пред очите на всички.

— Ето. — Откроявам част от текста. — Приблизителна маса: 70,23 килограма. Никой не използва две цифри след десетичната запетая, за да обозначи приблизителна величина. Това би трябвало да е код.

— И не ни върши никаква работа, без да знаем кодовата таблица — напомня Джемисън.

— Има и размери. — Откроявам друг набор от числа. — Дължина: 2,1 метра, ширина: 70 сантиметра, височина: 60 сантиметра. Ако е вярно, сандъкът е бил доста внушителен. — Опитвам да си го представя. — Достатъчно голям да побере какво ли не…

— Не. — Джемисън се е загледала в стената. — Знам на какво са тези размери.

Сантамария се изправя, впил поглед в нея.

— На какво?

— Това е военен ковчег — отронва тя.

Очите й овлажняват. Отварям уста, но веднага я затварям. Според досието й тя се е занимавала с логистика през повечето време в базата Олимпус. Последните й три години там са били по време и веднага след Войната за независимост. А труповете също са товар.

Не мога и да си представя документите за колко ковчези е трябвало да обработва преди връщането им на Земята.

— Ще поседна за малко… — мънкам аз.

— Имали са нужда от тяло, за да сложат фалшивия енергиен имплант — подхваща Джемисън, докато аз се присвивам на пода, защото ми се вие свят. — Обзалагам се, че според ДНК анализа сме намерили трупа на Алан Уаклин в каюта 5028. Клонирали са го само колкото да прилича на човешко тяло, за да намерим нужния брой трупове на местопрестъплението.

— Не е ли нужно прекалено много време за клонирането на човек? — питам аз, защото си спомням как Джесика крещеше на научния отдел по този повод преди няколко години.

— Не са имали нужда от работоспособен мозък — вмята Сантамария. — Само от тяло.

Свива лявата си ръка и още една татуировка просветва в сгъвката на лакътя — кадуцей сред пикселизирани фигурки. Активиран от мускулната дейност медицински код. Това не е ръката, с която се е родил. Чудя се дали и някои от вътрешните му органи не са клонирани и присадени.

— Искали са да не го издирваме. — Сантамария обикаля каютата като клетка. — Знаели са, че ще наблюдаваме внимателно всеки пътник в средата на полета, за да намалим риска от произшествия в безтегловността. Уаклин е можел да се скрие само ако ние смятаме, че знаем къде е всеки пътник.

— Нямало е нужда да избиват и семейството. — Разтърквам си слепоочията. — Защо Алан Уаклин не се е задоволил с инсценирането на своята смърт? Защо е било необходимо да опожари цялата проклета каюта?

— „Необходимо“ е твърде силна дума.

— Да не казваш, че го е направил за забавление?

— Не съвсем. — Сантамария спира. — Но Бартелт е ръководел Уаклин, той е давал заповедите.

Главоболието ми отслабва леко и аз се надигам.

— Онова устройство в неговия гардероб… Криел е комуникациите си в съобщителната мрежа на кораба.

Сантамария кима.

— А неопитните агенти невинаги изпълняват точно заповедите.

— Значи според тебе Уаклин се е отклонил от плана и Бартелт е трябвало да се разшета, за да спасява операцията.

— Типичен проблем в терористичните организации, фанатиците винаги трябва да бъдат държани под око.

— Бартелт наистина беше доста сърдит, когато Роджърс го навести — напомня Джемисън. — Дори вбесен.

— Добре де, но нали сме уверени, че директорът на разузнаването е зад всичко това. Ръководителят на Извънтериториалните операции. Човекът, който е началник на всички шпиони в цялата Слънчева система. — Пак ме цепи главата. — Ако това е негова операция, той си е подготвил резервни варианти за всякакви случаи. Трябва да е очаквал и че Бартелт или Уаклин ще бъдат заловени. — Не бива да зяпам толкова втренчено капитана. — Знаел е и че ти си шефът на този кораб. Нима си е въобразявал, че ще успее да скрие всичко това от тебе? И защо? Забиваме се в Марс и започва война. Нищо друго не може да се случи. Кой ще извлече изгода от това?

— Е, аз познавам човек, когото можем да попитаме — казва Сантамария.