Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (3)

3.

Земя, Атлантически океан

Фиксираща платформа на Стъблото

10 часа след като Пол ми каза да се махна

 

Стъблото на Пиърсън е комерсиален космически асансьор, чиято основа е закрепена край източния бряг на Флорида. Въжето от карбонови нанотръбички се издига до точка на геосинхронна орбита, отстояща на 40 000 километра от Земята, и продължава нагоре, за да завърши с малък астероид вместо противотежест. Построяването на Стъблото е било финансирано отчасти от „Глобално развлекателно съдружие Елис-Бейкър“, които са имали достатъчно пари да си позволят подобаваща фиксираща платформа, а после да я завлекат от най-подходящото за нея място на екватора до по-изгодна за техния бизнес крайбрежна позиция — на няма и час път от Орландо, където е техният тематичен парк „Земи на легенди и предания“.

Две кабини с размерите на космическа станция се движат по Стъблото всяка седмица — едната нагоре, а другата надолу. Отвън целите са в огромни релефи на зелени лози и листа. Отвътре кабината, в която съм аз, потвърждава славата на „Елис-Бейкър“ в сътворяването на визуални магии — цялата е в кътчета от древни митове и приказки.

Ще мине седмица, докато се издигнем от морското равнище до орбиталната станция „Небе 5“, където ще се прехвърля в туристическия кораб до Марс. „Елис-Бейкър“ са се погрижили за всякакви развлечения в кабината — и за да не скучаят децата, и за да са в добро настроение родителите им по време на издигането. В някои от тематичните паркове на фирмата има „сух режим“ за алкохола, но не можеш да натъпчеш толкова семейства в ограничено пространство и да очакваш, че възрастните няма да се нуждаят и от малко течни забавления.

Има и по-бързи начини от космическия асансьор да се добереш до геосинхронна орбита, но не за цивилните. Особено ако шефът на цивилния иска да е много трудно някой да се свърже с подчинения му през следващия месец. Никой не би се опитал да догони и да се намърда във возило, пълзящо нагоре по въже с двеста километра в час. В туристическия кораб ще бъда още по-изолиран от света. Разговорите със Земята са безумно скъпи, а и чакането на отговор се проточва непрекъснато с отдалечаването на кораба, макар че сигналите се движат със скоростта на светлината.

Да, само с помощта на обилни възлияния ще понеса това пътуване.

Веднага след настаняването в кабината търся най-близкия бар. Оказва се, че е „Надежда и котва“ — същинско копие на английска бирария, закътано в Призрачната гора зад Поляната на еднорозите точно до Къщичката от сладкиши. Пространството в кабината не е изобилно, но в „Елис-Бейкър“ знаят как да използват всяка частица от него.

Намествам се пред имитацията на дървен тезгях и поръчвам халба „Империал“, която си е съвсем истинска. Шумът наоколо е приятен — ниска и равномерна гълчава на възрастни, не е като стреснатите писъци, избухващи в приказната гора навън на непредвидими интервали. На видеостените показват записи от скорошни мачове по крикет и ръгби. Почти съм готов да повярвам, че съм попаднал в останките от империята.

В бара гъмжи от запалянковци, затова тръгвам към една от хитроумно прикритите стълби. Заведението е на четири етажа, всеки посветен на различна епоха от имперското минало на британците. Устремявам се към празно сепаре в залата „Елизабет“ и едва избягвам сблъсъка с друг мъж, който отива там.

— Извинете — казва той.

— Не се притеснявайте.

— Но аз наистина трябва да поседна малко — оправдава се непознатият. — Какво ще кажете да си поделим сепарето?

— Не съм против.

Сядаме един срещу друг. Човекът е на възраст, прилича на пенсионер. Кожата му е с няколко оттенъка на кафявото по-мургава от моята. Къдравата къса коса е като долепена по главата му на сиви и бели петна, а на темето вече оредява. Пръстите на двете му ръце са обгърнали чаша уиски на масата.

— Тук е приятно, нали? — подхваща мъжът, а аз още се опитвам да позная по говора му откъде е. Трябва да е от Източното крайбрежие. Вдига чашата си за наздраве. — Да пием за спокойствието далеч от децата.

Хващам халбата си и я чуквам в неговата чаша.

— Напълно ви разбирам. Наздраве.

Отпива по мъничко. Чудя се дали просто обича да пие бавно, или няма навика да се натрясква. Аз вече съм глътнал една четвърт от бирата.

— Със семейството си ли пътувате? — пита непознатият.

— О, не. Нямам деца. Но за пръв път се качвам в космически асансьор. Не съм бил и в „Земи на легенди и предания“. — Този увеселителен парк е същинска туристическа светиня и е най-големият сред внушителните курорти на „Елис-Бейкър“. — Реших, че мога да убия с един куршум два заека.

Чувствам се странно, докато говоря истината за себе си, без да се възползвам от прикритието. Приятно чувство. Или бирата вече си взема своето. Пак надигам халбата.

— Връщате се за малко в детството — засмива се мъжът. — Това ми допада.

— А вие защо сте тук? — подхвърлям нехайно.

Оставам си агент, опитвам се да измъкна информация, без да ставам натрапчив. Дебна за моментите в потока на разговора, когато мога да вмъкна въпрос или да подтикна събеседника към откровеност с уместно одобрение или коментар. Прилича на танц, но може да завърши с нещо много по-лошо от настъпен крак.

— Пътувам със съпругата си и с внуците. Те май още тичат из онази „призрачна гора“ и се преструват на уплашени. Имах нужда от почивка. Не съм като на младини.

Не ми хрумва подходяща реплика, затова продължавам да си пия бирата.

— Аз съм Доналд. — Той ми протяга ръка.

Стискам ръката му и се представям:

— Евън.

В това пътуване мерките за сигурност са малко и все пак се налага да използвам прикритие.

Хрумва ми, че наистина имам намерение да си отпусна душата. Не ми харесва, че Пол ме натири от службата, но вече съм се примирил с участта си и започвам да виждам открилите се пред мен възможности. Нямам работа за вършене. Нямам тревоги, че ще се издъня при измъкването.

Питам се колко ли отпуск вече ми дължи службата като федерален работодател. Трябва да са се натрупали три-четири месеца. Защо пък да не продължа това пътуване и отвъд Марс? Пол няма как да прати някого подире ми, ако ми скимне да се покрия някъде из астероидния пояс.

Може дори да го впечатля с находчивостта си. Хъм, това трябва да се обмисли…

— Да предполагам ли, че пътуването не е ваша идея? — казвам на Доналд.

— Защо ви хрумна това? — прихва той.

Вдигам рамене.

— Ами вие и съпругата ви бихте могли да намерите и по-интересни занимания от две седмици в ролята на бавачки.

— О, аз обичам внуците си — уверява ме Доналд. — Още сте млад, но повярвайте ми — след време ще ме разберете. Когато вече не можете да правите някои неща, е много приятно наблизо да има хора, които могат.

— Интересно… — мърморя аз.

Не успявам да му повярвам, а и долавям в изразите му нещо странно. Отпивам още бира и се опитвам да потисна тази прекалено аналитична част от мозъка си. Май съм прекалил с работата и вече ставам едно доста досадно Кенгуру.

— Дъщеря ми и нейният съпруг щяха да пътуват с децата — продължава Доналд. — Голямо събитие в семейството. Знаете обаче как става: спешен проект в работата, неотложни съвещания и изведнъж вече имат билети, които не могат да използват, но не могат и да върнат.

— Значи на вас ви е провървяло.

Доналд пак се засмива. И този звук задейства мъничка аларма някъде в главата ми.

Една от първите ми задачи в службата беше да вникна в тънкостите на покера. Не защото Пол очакваше, че ще ми се налага често да се вра под прикритие в казина или защото искаше така да се сприятелявам с хората. Всъщност никой в службата не играе карти за забавление. Твърде много проклети мошеници се навъдиха.

В покера и другите игри с блъфиране се учиш постепенно да разпознаваш лъжите. И това е първата крачка към развитието на усет за ситуации, които понамирисват. Дори да не забележиш микроскопичните особености на нечие изражение, което издава маската на човека, или дреболията, която не пасва изобщо на всичко останало в стаята, подсъзнанието ти вече крещи: „Опасност!“. Тъкмо това преживявам в момента.

Но аз съм научил по трудния начин, че преструвките невинаги са чак толкова опасни. Всеки си има тайни. Доналд може да си има проблеми, например лоши отношения с дъщеря си, за които няма да ми каже, но пак мисли за тях точно сега. Не е важно. Аз си пия бирата.

— Чух, че имат и голф игрище с девет дупки — казва Доналд. — Играете ли голф?

Гласчето в главата ми вече обявява бойна тревога. „Твърде дружелюбен — настоява то. — Прекалено напорист е, прибързва. Нещо не е наред“.

Завъртам глава усмихнат.

— Не ме бива за това. — Решавам да заложа капан. — Предпочитам плуването.

— Тъй ли? Научих и че имат басейн със слаба гравитация на последния етаж.

Опитва се да ме разприказва. Какъв е този тип, по дяволите? Кой може дори да знае, че съм тук?

„Добре, Дони, я да видим какво криеш“.

Дърдоря безобидно колко полезно натоварване е плуването, докато плъзгам левия си безименен пръст нагоре по халбата. Правя го така, че остатъкът от бирата да скрие движението от погледа на Доналд. С кутрето притискам безименния пръст, дърпам го, притискам повторно, дърпам и потретвам. Усещам гъдела от подкожните контакти. Виртуалният екран в лявото ми око светва с фон от допълнителен цвят в полезрението ми.

Доналд има разнообразни импланти като почти всички напоследък. Мобилна връзка в дясното рамо, коректори и в двете очи, архиватор на лични данни в лявата подмишница. Нищо необикновено. Помръдвам един пръст на лявата си ръка, окото ми се фокусира на информационния модул и сменя режима на сканиране. Магнитни линии излизат от модула и това ми подсказва колко енергия използва, колко е защитен…

Опитвам се да не изглеждам твърде изненадан или припрян, докато допивам набързо бирата.

— Да ви донеса ли от същото? — питам Доналд, но той върти глава. — Ей сега ще се върна.

Ставам, вземам празната халба и отивам при барплота. Оставям халбата и излизам от кръчмата, без да се обърна назад.

Ако съм познал какъв е „Доналд“, в службата назряват големи неприятности.

 

 

Златната членска карта в „Приключенската лига Елис-Бейкър“, добавена към документите за пътуването ми, се оказа много полезна. Спести ми чакането на какви ли не опашки и в „Земи на легенди и предания“, и при качването в кабината на Стъблото. Сега пък ми осигурява достъп до отделен кабинет в бизнесцентъра на кабината.

Зениците на администраторката се разшириха, когато проверяваше картата — може би от стряскащия кредитен лимит, но приятното изражение на лицето й си остана все същото. Тези хора са обучени добре. Персоналът в тематичните паркове на „Елис-Бейкър“ би могъл да попълни успешно редиците на шпионите, но убийствата едва ли ще им допаднат.

Кабинетът е с прозрачна полимерна врата. От едната стена се подава бюро, столът е от другата му страна, затова и екранът е обърнат към стената в дъното. Администраторката Уенди задейства контролната конзола и ме оставя да си върша работата.

Сядам и пъхам златната карта в слота. Екранът светва — анимирана фигурка и набор от инструкции. Оглеждам помещението. Няма набиващи се на очи камери, но покрай вратата вече са минали двама души.

Смъквам сакото от раменете си и го намятам над главата си и екрана. Знам колко нелепо изглежда, но ако някой попита, ще се оплача, че светлината отстрани ми пречи да чета текста. В какво ли пък могат да ме заподозрат?

Отварям джоба пред самия екран — само колкото да си пъхна ръката. Светлината на преградата е матовобяла. Никой не знае причината, защото от моята джобна вселена не би трябвало да се прехвърля енергия. В научния отдел си имат купища теории за това, а Оливър се опитва понякога да ми обясни разни неща за виртуални частици или квантова пяна, докато не ми дотегне и не отида да си потърся нещо за ядене. Онези с белите престилки ту изучават самия джоб, ту се отплесват в умуване за механизма на преградата. Засега не напредват нито в едното, нито в другото.

В джобната вселена има само вакуум. Ако я няма преградата, въздухът от нашата вселена ще нахлува в прохода и няма да спре, докато не затворя напълно този портал. При първото отваряне на джоба пустотата случайно засмука пакетче ядки и за малко не пратих в чуждия космос катеричката, която хранех. А и едва не побърках най-добрия си приятел. Цяла седмица не искаше да ми продума, но накрая се сетих, че джобът е разкошен начин да крадем сладолед от магазина. Но след това трябваше да измислим как да си вземем оттам премръзналите съкровища.

Овладях завъртането на джоба преди да поставя преградата за пръв път. Степенуване по важност, сещате се. Преградата не ни помагаше да си извадим сладоледа от джоба. Но след завъртането му на 180 градуса влезлият вътре предмет излизаше. По-късно обаче се сетих, че ако слагам нещата там, а не само оставям вакуума да ги засмуче, ми се откриват какви ли не възможности.

Минаха месеци в опити и усилия, докато налучках как да направя тази мембрана частично пропусклива, толкова тънка, че твърдите тела да минават през нея, но не прекалено тънка, за да няма излишни загуби на въздух. Принуден съм да се съсредоточа още по-напрегнато от обичайното, за да постигна точно необходимата издръжливост на преградата.

Устата ми пресъхва, измъквам трудно бележника. Не биваше да изгълтам бирата толкова набързо. Съчетанието на алкохол с отварянето на джоба ми гарантира шампионски махмурлук по-късно.

Екранът свети колкото да разчета кода за достъп до ретранслатора, използван от службата. Повтарям си числата беззвучно и накрая се уверявам, че ще ги помня няколко минути. Връщам бележника в джоба.

Няма да е добре, ако издам служебни кодове, затова оставам наметнат със сакото, докато пренасочвам обаждането през военен комуникационен спътник. От него до Стъблото сигналът няма да е кодиран, но разстоянието е малко и рискът от прехващане е минимален.

Екранът просветва и се появява лицето на Пол. Не е в кабинета си. Май е в работилницата на Оливър.

— Съобщение от Кенгуру за Камшика — започвам официално.

Не искам да се заблуди, че обаждането е лично.

Пол не ме оставя да продължа:

— Не разхождаш кучето.

Тоест използвам некриптиран канал. Напомня ми, че и други може да се приобщят към нашия разговор. Прав е да ми го натяква, но аз няма да обсъждам държавни тайни.

— Фидо дреме, но друг помияр върви подире ми — казвам на Пол.

Пол се навежда към камерата.

— Заведе ли го на ветеринар?

— Само за рентгенова снимка. — Описвам външността и имплантите на Доналд. — Информационният модул е нов и следите от операцията са скорошни. Общодостъпен модел, но допълнен с криптиране на военно равнище. Проверих… ама защо си ме зяпнал така?

Пол вече изглежда не разтревожен, а сащисан.

— Научи ли името му?

— Доналд… Чакай малко! Ти да не го познаваш?

— Познавам го.

— Значи можеш да установиш кои други са в екипа му — разгорещявам се аз. — Проверяващите са минали на мръсни номера. Сигурно вече уреждат „случайни“ срещи за тебе, Скалпела и Снабдителя. Но ако можеш да идентифицираш агентите им…

— Укроти се, Кенгуру — прекъсва ме Пол и лицето му отново е маска на невъзмутимост. — Никой не ни е подгонил. Аз изпратих Доналд да говори с тебе.

И моето вълнение се изпарява.

— Какво?

— Моля да ме извиниш за лукавството. Нашите приятели в службата искаха нов психологически профил. А ти никога не си понасял добре тези събеседвания.

— Значи реши да ме подложиш на психоанализа тихомълком?

— Надявах се да не забележиш.

Започва да става обидно.

— И не можа да намериш по-кадърен от Доналд, този долнопробен хитрец? Или просто ме мислиш за слабоумен?

— По-добре да отложим този разговор за след връщането ти от отпуската.

Лицето ми се сгорещява от гняв, но професионалистът в мен знае, че ако повиша глас, ще привлека нежелано внимание. Бездруго изглеждам много глупаво със сако на главата.

— Наистина ли искаш да предъвквам това насаме още четири седмици? — подхвърлям. — А защо да не се върна в бара, да се натряскам истински и да разправям на всички наоколо какъв ужасен шеф си имам?

Лицето му не се променя. То се знае. Пол има много по-голяма вещина от мен в тези игрички. Няма да загуби хладнокръвие само защото аз съм си позволил това.

— Не биваше да действам толкова припряно. Моля те да ме извиниш. Ще уредим нормално събеседване, когато се върнеш. Доналд няма да се качи с тебе в туристическия кораб. Никой друг няма да ти досажда по време на полета до Марс.

Трудно е да се сърдиш на човек, който вече е намерил разумни решения за всички твои тревоги. Мъча се да намеря поне малко възмущение в душата си, но успявам да изтърся само жалостива баналност:

— Непрекъснато слушам лъжи от кого ли не. Не искам и ти да си сред тези хора.

— Сгреших. Надявам се да ми простиш.

Това е. Уж трябва да ми олекне, че всичко се обърна така — Пол се оплеска, а не аз. Но се чувствам като пробит балон. От него се очаква да ме закриля. Да закриля всички ни.

Мълчанието е не само неловко, а направо потискащо. Зарязвам тази тема и подхващам друга.

— Как върви в офиса?

— Приказно. — Пол свива устни. — Както забелязваш, крия се при Снабдителя.

— Помислих, че имаш ново обзавеждане в кабинета.

Очите му проблясват за миг.

— Уви, налага се да отговарям на други по-притеснителни въпроси. Ако се обадиш отново, нека да е заради кървища и междупланетен свършек на света.

— Значи да не се обаждам.

— Моля те, опитай да се наслаждаваш на почивката.

Екранът потъмнява. Седя още малко, а анимацийката — куче? коте? невестулка? ама каква е тази проклетия? — изскача отново и съобщава колко е струвал моят кратък светски разговор. И аз страшно се радвам, че през тази ваканция не съм на свои разноски.