Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (24)

24.

„Деджа Торис“, Палуба Д

Център по сигурността

3,5 часа след като си отворих голямата уста,

за да споделя някои подозрения

 

Джемисън връща Дани и Майк в стаята, но не ми свалят белезниците, докато тя ми взема кръвна проба, значи след това не бих могъл да притисна нещо към дупката в сгъвката на моя лакът. Тя излиза да направи тестовете. Дани спира кръвта със сгъната марля, а Майк ме наблюдава недоверчиво.

— Май се чудиш как с кръвна проба може да се докаже, че съм невинен — казвам му.

— Ами не — отрича Майк. — Началничката да прави каквото си е наумила, после ще чуем какво ще каже.

Преценявам изражението му и се обръщам към Дани.

— Наистина ли й се доверявате чак толкова?

— Тя е шефката — отвръща той, сякаш тези думи обясняват всичко.

— Откога работите в този кораб?

Дани присвива очи.

— Я да чакаме, без да приказваме.

— Стига бе, хора…

— В някой от тези шкафове може да има широка изолационна лента — прекъсва ме Майк.

— Добре де! Разбрах ти намека.

Вторачвам се право напред в стопкадъра, който още си е на големия екран.

Наблюдателната камера трябва да е монтирана на стената срещу холографския кът, посветен на Марс, може би три метра над пода. На кадъра съм се навел да кажа нещо на онзи тип. Имам само смътни спомени от разговора. Виждаме се в профил и все не успявам да си спомня как изглеждаше другият. А аз съм се упражнявал да разпознавам хората, макар че окото ми може да запише всяко подозрително лице наоколо. Не се знае кога лошото осветление ще затрудни програмите за идентификация и кога ще загубя връзка със службата.

Но не бих могъл да опиша подробно външността на този човек. Да, кестенява коса и може би кестеняви очи? Лицето в паметта ми си остава размито, все едно никакъв детайл не е бил достатъчно необикновен, за да го забележа и запомня. Как е възможно някой да изглежда толкова невзрачен, толкова… средностатистически?

Вратата се отваря. Джемисън се издърпва навътре, лицето й не изразява нищо. И така е по-добре.

— Махнете му белезниците — казва на Майк и Дани, преди да продължи към пулта под екраните.

Дани освобождава китките ми, Майк се завърта във въздуха, за да направи същото с глезените ми.

— Никакви въпроси? — подкачам ги аз. — Дори няма да попитате какво е правила с кръвната ми проба?

Джемисън ме поглежда през рамо.

— Нямаме време за това.

— Шефката ще ни каже, ако е важно — отвръща Майк. — Може да е направила ДНК тест, за да потвърди кой си.

— А не, тези стават за ден-два — възразява Дани. — Аз си мисля, че е бил тест за вирусна или бактериална инфекция, за да потвърди твоето алиби или дали си бил на някое място.

Джемисън се обръща и ни оглежда свирепо.

— Само аз ли съм загрижена за сигурността на този кораб и безопасността на пътниците?

— Да остана ли? — питам я. — Или да не се пречкам?

Тя сумти и сочи другия край на пулта.

— Опри си краката там.

Прелитам натам и пъхам ходилата си във вдлъбнатина на пода с надеждата, че не личи как преливам от злорадство. Майк и Дани се отблъскват от отсрещната стена и спират до Джемисън.

По-късно ще обсъдя с нея как всеки облъчен да получи наноботи. В момента имаме вероятен заподозрян за убийствата. И аз съм част от екипа. Уверен съм, че можем да свършим тази работа до вечеря, тъкмо ще има какво да отпразнувам с Ели.

— Регистрираме всяко минаване на член от екипажа през врати с идентификация. — Джемисън сочи екрана. — Джанис Лонг, която е била на Алеята онази вечер, по-късно през дежурството си започнала да се появява на две места едновременно.

— Виж ти — вмятам аз. — Добре че някой предложи проверка на екипажа, а?

Тя пропуска думите ми покрай ушите си.

— А това е първият й контакт с пътници по време на същото дежурство. Ще гледаме този запис до края и ще се заемем със следващата част.

Натиска един клавиш и записът продължава.

— Роджърс, ти спомняш ли си твоят приятел да е направил нещо подозрително?

— Не се сещам за нищо. И не ми е приятел.

— Жалко, че нямаме аудиозаписи — отбелязва тя, докато на екрана аз дърдоря нещо на хората от охраната.

— Аз чета по устни — обажда се Майк.

— Сигурен съм — подхвърлям.

„Не… съм… пиян“? — мърмори той. — А Блевинс отговаря: „Не сте, господине“.

— Впрочем — намесвам се отново — от тази гледна точка дори не виждаме човека, който ни интересува.

— Само проверяваме кой къде е — казва Джемисън. — Никога не вреди да знаем всяка подробност.

— Май е по-добре да побързаме, защото още имаме убиец на свобода.

Тя кима.

— Дани, разполагаме ли със записа от другата камера?

— Тъкмо го намерих. Ето го.

Кадърът на екрана се променя — сега е от камера до холографския Марс. Дани докосва друг клавиш и пуска записа.

Лонг се отделя от мен и двамата си колеги. Издърпва моя така наречен приятел назад от глобуса. Щом тя го прехвърля над парапета, той залита и се стоварва върху нея. Лонг се превърта пъргаво, за да не я просне на пода, и го задържа прав за едната ръка. Той я хваща за китката и кръста, двамата се завъртат на място, сякаш танцуват валс. Минават две-три секунди, докато тя се отскубне, мине зад гърба му и го избута към асансьорите.

— Върни това — нарежда Джемисън. — Спри на момента, когато той пада, и го пусни отново кадър по кадър.

Дани пуска записа по-бавно.

— Ето — сочи Джемисън. — Върни един кадър назад и увеличи тази част.

Изображението на екрана се измества. Наблюдателната камера е снимала с ниска разделителна способност, ръцете на Лонг и пътника са леко неясни при въртенето на място, но неговите пръсти се виждат добре, когато тя се отдръпва.

— Покажи следващия кадър с това увеличение — казва Джемисън.

Дланта на мъжа се стрелва през екрана.

— Още един кадър. И ми покажи тази ръка.

Китката на мъжа се мести рязко наляво, вижда се по-отчетливо. Дани запълва екрана с тази част от картината. На кожата личи бледа, но все пак различима мрежичка. Човешкото око не би я забелязало, но наблюдателните камери снимат и в инфрачервения, и в ултравиолетовия спектър.

— Има нещо на дланта — казва Дани.

— Да не е татуировка? — съмнява се Майк.

— Мимикриращо фолио — обяснявам им. — Той притисна пръстите й към дланта си. Копира отпечатъците й.

И аз съм го правил, но не с такава сръчност. Който и да е този тип, явно е професионалист.

— Покажи данните му — нарежда Джемисън на Дани.

— Пускам програмата за идентификация.

На екрана над нас кадърът се смалява, в дясната половина се подреждат повече от десет съвсем обикновени мъжки лица.

— Странно — мърмори Дани. — Твърде много попадения.

— Прекалено много — съгласява се Майк.

— Такова му е лицето — споделям догадката си. — Не изпъква с нищо.

Джемисън ме поглежда.

— Роджърс, ти си го видял отблизо. Кой от всички е?

— Дай ми малко време. — Взирам се поред в лицата. — Снимките скоро ли са правени?

— Триизмерни снимки за идентификация при качването в кораба — обяснява Дани. — При оптимално осветление, с корекции на бръчките и окосмяването.

Нужни са ми няколко секунди да открия „приятелчето“.

— Онзи там. Джери Бартелт.

— Дай ми данните и пусни търсене във всички записи от камерите — казва Джемисън.

Пръстите на Дани вече играят по клавиатурата.

— Познавал ли е семейство Уаклин? — пита тя Майк. — С тях ли се е качил, срещал ли се е с тях в трапезарията или на някакви развлечения?

Майк преглежда другите екрани и върти глава.

— Засега няма такива резултати. Данните още се обработват.

— И търсенето в записите ще отнеме време — казва Дани. — Трябва да отсяваме мнозина други, за да остане само нашият господин Незабележим.

— Джери Бартелт… — сумти Джемисън. — Кой си ти, по дяволите, и за какво ти е било да убиваш тези симпатични хора? — Поглежда ме. — Майк, Дани, зарежете търсенето. Хрумна ми нещо по-добро.