Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (20)

20.

„Деджа Торис“, Палуба 6, Каюта 6573

7 часа преди вечерята с Ели

 

Връщам се в каютата, заключвам вратата, включвам антената и изпращам сигнал на Джесика. Не ми отговаря. Чакам петнайсет минути и опитвам отново. Пак нищо.

Нямам представа как върви проверката на отдела и кога Джесика пак ще има свободно време. А и да си призная, не ме блазни перспективата трети човек да ми се разкрещи за има-няма един час. Знам какво трябва да направя.

Представям си пухкаво одеяло и вадя центрофугата от джоба.

Всички мебели в каютата са закрепени, за да не мърдат. Махам опаковката на ръбестия апарат, слагам го в средата на ниската масичка и вземам малко еластични връзки, каквито имам в един от многото полеви комплекти, които винаги си държа в джоба.

След като притискам центрофугата към масичката, отварям друго място в джоба и намирам полевия медицински комплект. Дори не съм го поглеждал след ежегодния курс за опресняване на знанията по първа помощ, а това се случи преди няколко месеца. Умувам цяла минута, докато си спомня с кои джаджи се вземат кръвни проби. Казвам си, че Джесика би могла да измисли малко по-подробни етикети.

Опитвам да си внуша, че прималяването от забитата в ръката ми игла всъщност се дължи на неприятния обяд. Не ме притесняват болката от убождането, смъденето в раничката или видът на кръвта. Много кръв се е ляла пред очите ми — боят с ръчно изработени ножове беше любимо занимание в приюта за сираци. Пък и силният точен удар с юмрук в носа обикновено пръска някоя артерия и почти винаги прекратява кавгата.

Кървенето не ме плаши. Тревожи ме мисълта за другото, което е в кръвта ми.

Пълня епруветката и си превързвам ръката. И тогава осъзнавам, че изобщо не знам как да работя с тази центрофуга.

Откачам металната кутия от масата и намирам марката и модела на метална табела отдолу. Пак връзвам центрофугата и с компютъра на бюрото търся указания за употреба. В медицинския раздел твърдят, че ако завъртя човешка кръв три минути с 3000 оборота в минута, би трябвало да отделя плазмата от по-тежките клетки.

Пак изпращам сигнал на Джесика. И пак няма отговор.

Намирам в банята капкомер и с около една трета от моята кръв в епруветката пълня малък съд в ротора на центрофугата. Сипвам вода в съд от отсрещната секция за уравновесяване, затварям капака и набирам параметрите на въртене.

Преди да започна, слагам епруветката с остатъка от кръвта в хладилника на минибара и за кой ли път търся Джесика. Нищо.

А задължително ли е тя да ме напътства на всяка крачка в това? Толкова ли е трудно? Студентите в колежа непрекъснато използват центрофуги в лабораториите. Аз съм схватлив. И съм прочел указанията.

Проверявам отново зададените параметри и натискам бутона „Старт“.

Металната кутия започва да се клатушка, така че сграбчвам връзките и я задържам неподвижна. Ръцете ми вибрират със засилващия се вой на електромотора и ми се иска да извия глава встрани, сякаш това нещо пред мен може да избухне всеки миг. Напомням си, че е твърде невероятно, защото малките съдове вътре са направени от нечуплив полимер.

Колкото и убедително да разсъждавам, шумът и вибрациите ме притесняват сериозно. Чудя се дали да не се наведа и да натисна бутона „Стоп“ с носа си, но явно нямам желание да доближавам лицето си до центрофугата чак толкова.

Триминутното въртене се проточва в цяла вечност и когато чувам стихващия вой, усещам как съм спрял да дишам.

Отварям капака и вадя двата пълни съда. Занасям в банята кръвта, вече разделена на гъст червен слой на дъното и полупрозрачна жълта течност отгоре. Следващата стъпка може и да се окаже доста мъчна.

Наноботите в кръвта ми имат радиопредаватели с малък обсег. Свързват се с останалите импланти в тялото ми, за да образуват мрежа. Докато остават на по-малко от половин метър от тялото ми, ще има връзка. Програмирани са да не се отдалечават от белтъчини в кръвния ми серум, защото използват някои от тях като суровини или гориво. Значи наноботите са в горния слой на жълтата течност.

Работя припряно — кръвта няма да остане сепарирана задълго в безтегловност. Първо изсмуквам плазмата с друг капкомер. Изстисквам я в друг съд и го затварям плътно.

Пъхам го в джобче с цип на левия ръкав на моя сувенирен гащеризон точно под кръглата емблема на „Деджа Торис“. Всичко останало, което е било в досег с моята кръв, събирам в торбичка за опасни отпадъци. Вместо да откача центрофугата от масата, решавам да потърся Джесика още веднъж, за да попитам не ли съм сбъркал в нещо.

Не отговаря. Опаковам центрофугата и я пъхам в джоба.

А сега къде да намеря нещо за пиене, от което всеки без изключение би поискал да си сръбне?

 

 

На Алеята има някакво гръмогласно шествие с танцьори с пъстри костюми и акробати, предрешени като животни с огромни глави. Много изнервящо. Махам се с асансьора от тази палуба, излизам до казиното и се оглеждам за най-близкия бар.

Май има големи намаления, защото първите пет бара, които навестявам, буквално се пръскат по шевовете. Има пътници по всяка повърхност, наглеждат ги униформени членове на екипажа и май настроението на всички е прекрасно. Питам се дали хората незнайно защо се натряскват по-бързо в безтегловност.

В шестия бар, забутан до бюфета „Барзум“, който е затворен до началото на вечерята, има само неколцина души. Доближавам бармана, който е с гръб към мен.

— Извинете, коя е най-скъпата бутилка при вас?

Обръща се. Пак Уорд. Късметът ми не е за вярване.

— Чудесен въпрос. — Усмивката му ми напомня за Сатаната. — Концентриран алкохол ли търсите, или вино?

Долепям подметките си на лентата под барплота и му протягам ръка.

— Казвай ми Евън.

Той стиска ръката ми.

— Уорд.

— Да, вече ти знам името. — Не мога да не призная, че беше прав в предсказанието колко често ще се виждаме през тази седмица. — Ти колко работни места запълваш в кораба?

Уорд вдига рамене.

— Имам да изплащам студентски заеми.

— Схванах. Да уточня — мислех си за някакво вино, на което да се порадвам с вечерята.

— Ясно. — Уорд докосва екрана на компютъра. — Тази вечер в трапезарията предлагат предястия от…

— Всъщност ние ще вечеряме в „Коприната“.

— „Пикник край Пътя на коприната“? — Той свива устни. — Това е друго.

— Маса за двама. В седем и половина. Можеш да го уредиш, нали?

Той се засмива.

— Сигурен съм, че ще намерим някакво решение, господин президент.

Колко е приятно да се разбираме от половин дума.

— Добре. Сега да обсъдим виното. Искам най-скъпата бутилка, с която разполагаш. Цената няма значение.

Пръстите му играят по сензорния екран малко по-чевръсто.

— Най-изисканите ни вина надвишават дневния лимит по твоята сметка. Ще се наложи да направиш отделна покупка. Или с налични, или с кредитна карта.

Показвам платинената кредитна карта. Онази, която е от личната сметка на Пол и никой търговец в Слънчевата система не би отказал да я приеме, но би трябвало да я използвам само в краен случай. Вече съм решил, че ще се тревожа как да му обясня случката по-късно. Много по-късно. Или направо ще избягам. Честно казано, не знам кой вариант е по-лош.

Едната му вежда се извива леко и той кима.

— Но трябва да знаеш, че цената стига до пет цифри.

— Няма проблем. — Навеждам се към него. — Чуй сега какво е положението. Наистина искам да направя впечатление на една дама и няма да се задоволя с нищо освен най-доброто. Искам най-интересното вино, което имаш. Да е толкова рядко, дори уникално, че всеки да ахне. И дори въздържател да го опита ей така, от чисто любопитство.

— Какво е въздържател? — пита Уорд.

Мръщя се.

— Сериозно ли говориш?

— Майтапя се. Значи ти трябва Червеното вино.

Това нова шегичка ли е?

— Кое червено вино по-точно?

— Не ме разбра. Онова Червено вино. От Меридиани Планум.