Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (16)

16.

„Деджа Торис“, Палуба 3, Бюфет „Барзум“

Шест и половина часа след толкова приятния

разговор със Скалпела

 

„Деджа Торис“ достига средата на полета малко след закуска, но преди това системата за оповестяване повтаря предупреждения от туристическия директор Логан всички предмети да бъдат закрепени и всички деца да бъдат наглеждани. Това ми помага и да се събудя навреме, за да отида в бюфета преди края на закуската.

Да се погрижиш за четири хиляди цивилни в безтегловност не е лесно. Оставиш ли ги да се реят из цял кораб цяло денонощие, само си просиш неприятности. Затова някои части от „Деджа Торис“ вече са недостъпни и като гледам, всеки от екипажа, наброяващ около две хиляди, участва в начинанието. Разположени са навсякъде, където би поискал да отиде пътник, за да помагат с придвижването. Май е невъзможно човек да се отърве от тях, но и това го има в договора за пътуването — по средата на полета безопасността е по-важна от желанието да се усамотиш.

Докато допивам сутрешното си кафе, поднесено в затворена колбичка заради безтегловността, се чува последното съобщение на Логан. Трима от екипажа ни наобикалят и ни предлагат специалните чехли, ако сме забравили своите в каютите. Усмихвам им се и соча червено-белите приспособления с голямо сцепление, които съм сложил на краката си. Тогава ми предлагат камера-робот под наем, която да ме следва и да записва приключенията ми в безтегловност. Отказвам учтиво. Няма нужда никой после да гледа как съм пърхал тромаво цял ден.

Пронизителна аларма отбелязва последната минута, преди да се лишим от гравитация, наоколо примигват матовочервени светлини и привличат вниманието към пода, който ей сега ще се превърне в поредната стена. Половината пътници около мен изглеждат неспокойни, другата половина — развълнувани, а хората от екипажа ни подканят да се присъединим към тях в гръмогласното обратно отброяване.

— Три… две… едно… безтегловност!

Отначало няма нищо особено. Наблизо деца подскачат и остават разочаровани, защото не политат. Пълното изключване на двигателите отнема около минута. После бюфетът и околностите му вече ехтят от писъци, подвиквания и вопли — стотици хора преживяват за пръв път продължителна безтегловност. Пътниците в „Деджа Торис“ са я усетили само за няколко часа при прехвърлянето от Стъблото. Сега им предстои цяло денонощие на объркване и може би страх.

Хората от екипажа щъкат сред тълпата и не позволяват никой да се отнесе безпомощно нанякъде. Кафявите ивици по пода, които смятах за декоративен елемент, всъщност са грапави ленти, които лепнат за обувките и чехлите, за да дават опора.

Зяпам и слушам оживлението и врявата няколко минути, но накрая пак се замислям за трудната задача, която отлагам от снощи.

Не знам колко ще се бави Джесика в измислянето на лечение от лъчевата болест, което някак да пробутам на пострадалите членове на екипажа; ясно ми е обаче, че не мога да направя всичко сам. Дори за да науча имената на всички засегнати от инцидента, трябва да имам достъп до списъка на екипажа.

Май няма друг начин освен да подлъжа някой офицер да се включи в играта. Не знам как ще постигна това, но вече съм си набелязал мишената — Джемисън. Тя е разковничето и ако успея да й пробутам залъгалките си, край на проблема.

Само трябва да внуша на ветеран от военния флот и опитен агент на разузнавателна служба, че е необходимо тя и неколцина от колегите й да се подложат на експериментално лечение, и то проведено от мен.

„Колко му е. Раз-два, и готово“.

— Господин Роджърс?

Трепвам силно от гласа на Джемисън и това движение ме изтласква над седалката. Успявам да се вкопча в ръба на масата и увисвам за миг, докато овладея движенията си и опра подметките си на близката лепкава лента. Лявата ми ръка закача ъгъла на подноса и едва не го изстрелва нанякъде. Спирам го с другата си ръка. Притискам го отново към грапавата повърхност на масата.

Пред мен Джемисън е стъпила на лепкава лента от другата страна на масата и се зъби нетърпеливо, както вече съм свикнал да я виждам. Двама от охраната, които не познавам, са във въздуха зад нея, хванали са се за дръжки по стените — има ги много наоколо. Като останалите си колеги и те са сменили униформите с удобни за безтегловността гащеризони.

— Какво правите тук? — изтърсвам преди да помисля.

— Евън Роджърс? — още по-твърдо изрича тя, а и погледът й става пронизващ.

„Добре де, шефе, ще изиграя ролята“.

— Да, аз съм. Ъ-ъ… проблем ли има?

Тя маха с ръка на двамата да ме доближат.

— Бихте ли дошли с нас, господин Роджърс? Искаме да поговорим с вас.

Мъжете с нея май не смятат, че разиграват сценка. Навеждам се към нея и казвам тихо:

— От мен очаква ли се да вдигна скандал?

— Не, сър — звучно заявява Джемисън. — Просто елате с нас и ще изясним случая.

Извеждат ме от зоната около бюфета — Джемисън отпред, аз и единият от охраната по средата, вторият зад нас. Другите пътници си шушукат, докато напредваме по коридор към служебен вход. Опитвам се да изровя от паметта си направил ли съм нещо от вчера досега, за да загазя още повече.

Щом влизаме в част от кораба, достъпна само за екипажа, питам:

— Добре де, какво става?

Джемисън отпраща с жест двамата, които явно са доволни да се отърват от нас, и сочи към асансьора.

— Натам сме.

Потискам желанието си да се инатя и я следвам с умерен успех. По пода и стените тук няма лепкави ленти както в пътническите сектори, а ръкохватки през около метър. Незнайно защо не успявам да хвана цаката на придвижването по този коридор.

Пропускам пет-шест ръкохватки и се блъскам поред във всички повърхности, преди Джемисън да спре и да се обърне. Докопва ме за яката и ме завлича в асансьора.

— Благодаря. Отдавна не ми се е случвало.

— Няма нужда от акробатика — скастря ме тя, натиска един бутон и вратата се затваря. — Карай по-простичко. Леки сдържани движения.

— Ясно. Може ли вече да говорим спокойно? За какво беше това представление?

— Съжалявам за театъра, но трябваше да те отмъкна от пътническия сектор, без някой да си помисли, че се отличаваш от останалите.

Това не изглежда добре.

— Какво става?

— Дейвид Уаклин е буден и не помни нищо.

— Шизофреничен пристъп?

— Не. Доктор Соуни казва, че Уаклин е заспал в първия ден на полета и се е събудил чак сега.

Свивам вежди.

— Спал е две денонощия?

— Така твърди Соуни. Взел му е кръвни проби, направил е основно сканиране на мозъка и не е намерил нищо необикновено. Нямало е пристъп. Освен това казва, че според съдържанието на кръвна захар и други биохимични показатели наистина е ял за последен път преди два дена, а след това е спал много дълго.

— Но ти не си убедена.

— Кое е по-вероятно? — троснато отвръща Джемисън. — Да е извършил насън двойно убийство и да е проникнал в онзи катер или да лъже?

Вратата на асансьора се отваря със звън.

— Но защо ми обясняваш това? И къде отиваме?

— В лазарета. Докторът отказва да тъпче Уаклин с още лекарства, затова имам нужда от твоето око вместо детектор на лъжата.

Усмихвам й се.

— Нуждаеш се от помощта ми, а?

— Не и ако станеш непоносим.

— Гарантирам, че ще ме понесеш, макар и с големи усилия.

— Май вече съжалявам — мърмори Джемисън.

 

 

Разпитът не е много вълнуващ. В началото Дейвид Уаклин е объркан и свадлив, но се укротява за по-малко от минута под напора на неспирните въпроси на Джемисън. Лявото ми око може да засича основни жизнени показатели като температура на кожата, пулс и честота на дишането и аз използвам програми за анализ на тези реакции като показател, че човекът се отклонява от истината. Но този път няма никакви отклонения от нормата.

Според спомените на Дейвид той заспал в каютата си и се събудил в лазарета, вързан с ремъци за кушетката. Направо рухва, когато Джемисън му съобщава, че другите от неговото семейство са мъртви. Тя го довършва — показва му окървавения нож от спасителния катер и Уаклин вече плаче неудържимо като дете.

Окото ми потвърждава, че не се преструва. Вкисвам се. Значи имаме убиец на свобода в кораба и дори не можем да предположим кой е той.

— Какво става тук?! — провиква се доктор Соуни.

Появява се стремително иззад ъгъла, привлечен от риданията на Уаклин, и едва не се забива в стената до мен, но накрая спира с помощта на една ръкохватка. Отскачам, но блъскам Джемисън. Пликът за веществени доказателства с ножа вътре се изплъзва от ръката й.

Сблъскват се и ръцете ни, когато посягаме едновременно към острия нож, който се премята из лазарета. Тя ме избутва с лакът и го хваща.

— Що за глупости?! — ръмжи Джемисън.

— Извинявай. Заради безтегловността е. Но ти видя ли го?

Дейвид дори не е погледнал към нас. Тялото му се тресе от гръмкия плач.

— Ами да — потвърждава Джемисън и аз съм убеден, че помръква така не от съчувствие към Уаклин.

— Какво направихте? — ядосано пита Соуни.

— Трябваше да му задам няколко въпроса.

— Приключи ли?

— Приключихме — въздиша Джемисън. — Той не ги е убил. Така ли е, Роджърс?

— Да. И това май е добра новина.

— За жалост аз пък имам лоши новини — сумти Соуни.

— Какви? — мръщи се тя.

— Ще докладвам в заседателната зала след десет минути — натъртва лекарят. — Капитанът също ще иска да чуе това.

— Както кажеш.

Запътвам се към асансьора след Джемисън. Този път тя не ме влачи, но изоставам с поне петнайсет секунди. Тези ръкохватки наистина ли са твърде малки или ръцете ми са толкова грамадни?

Щом се вмъквам в асансьора, тя натиска бутона, откача някаква кутийка от колана си и ми я дава.

— Знаеш ли как се използват?

Разглеждам нещото в ръцете си. Тънки алуминиеви халки за вмъкване на пръсти и тънък цилиндър, който ляга в дланта. От предпазната дъга се подава струйник между показалеца и средния пръст.

— Ръчен тласкач, нали?

Джемисън кима.

— Бутонът под палеца е полуавтоматичен. Кратка струя азот под налягане, която те тласка в обратната посока. Не я насочвай към хора. Газът е под налягане двеста атмосфери. Струята излиза с петдесет метра в секунда.

— Разбрах. А защо трябва да го нося?

— За да се движиш в кораба. Дотегна ми да те гледам как се мяташ насам-натам в безтегловността.

— Не ми се налага често да работя в открития космос.

— И слава богу.