Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (15)

15.

„Деджа Торис“ Палуба 6, Каюта 6573

33 минути след като Ели си тръгна

 

Има нещо ужасно: винаги сънувам кошмари след секс. Няма значение и дали ще будувам денонощия наред — щом накрая заспя и започна да сънувам, става лошо. Отначало го приписвах на страховете си, защото първите ми сексуални преживявания не бяха от най-приятните, но след като започнах да работя за Пол, вече нямаше как да пренебрегна този натрапчив навик.

Никога не сънувам партньорките си и няма нищо откровено сексуално в тези видения. Обикновено се появява нещо печено. Старая се да не задълбавам в самоанализи. И изобщо не продумвам за това пред Скалпела.

Този път в страховития кошмар, от който се будя, съм затворен в микровълнова печка и ме готвят до смърт, а няколко робота гледат. И това ми напомня, че мислех да проуча колко са ефективни цивилните лекарства срещу радиация.

След половин час безплодно ровене проумявам, че дори не знам точно какво търся, а и не бих могъл да разбера правилно резултатите. Знам обаче с кого трябва да поговоря. Длъжен съм да попитам заради Джемисън, заради Сантамария, заради всеки друг, който е влизал в каюта 5028 след пожара.

Длъжен съм да попитам заради Ели.

Чрез антената, която съм монтирал отвън, мога да се свържа с вътрешната комуникационна система на службата, но малко се притеснявам да потърся Джесика. Но пък тя е на милиони километри от мен. Какво толкова може да направи? Да ми се разкрещи?

Сядам пред бюрото в стаята и махам с ръка, за да активирам компютъра. Часовникът показва 00:58. Докато влезем в орбита около Марс, на „Деджа Торис“ се използва часовата зона на началната точка на полета, тоест същата както във Вашингтон.

Не ми е ясно точно как протича онази проверка в службата. Който и да разследва нашия отдел, не е необходимо да идва в нашия офис. Щом някой може да стовари цялата си бюрократична мощ върху нас, несъмнено има такава степен на достъп до класифицирана информация, че да получи дистанционно каквото поиска. Аз мога да го правя от междупланетното пространство, значи и те могат да го правят от друг квартал в същия град.

Успявам да измисля само една причина проверяващите да отидат в службата — за разговори лице в лице. Тоест разпити. Косъмчетата по врата ми настръхват. Пол, Джесика и Оливър са в опасност, а аз не съм там да им помогна. Пол защо ме напъди така? Защо не искаше да съм там?

Знам отговора. Не иска да им се мотая в краката, защото аз съм най-слабото звено. Аз съм скритото в ръкава асо, тайното му оръжие, с което има надмощие и над по-силните от него. Но аз съм и най-неопитният, най-склонният да нарушава правилата. Не желае да подложат и мен на проверката, защото не му се вярва, че мога да опазя самия себе си, камо ли някого от останалите.

Да, но ето ме съвсем сам в туристическия кораб — без подготовка, без подкрепления, — а вече помогнах да хванат заподозрян в убийство. Ще се справя някак и без помощ. Това е моят шанс да покажа, че не съм чак толкова зависим от Камшика, Скалпела и Снабдителя.

Преди това имам нужда от само едно обаждане.

За няколко минути измислям как да свържа сигурно вградения в рамото си телефон с компютъра на бюрото. Неоспоримо е предимството да имаш скрит в тялото си пълноценен екран, който е истинско вълшебство по полезност, но очите ми се уморяват, когато се взирам прекалено дълго в несъществуващи обекти. А ако този разговор не свърши съвсем набързо, ще се проточи много.

Паузите в размяната на реплики също ще ни затрудняват. Почти сме преполовили разстоянието до Марс, значи радиосигналите от „Деджа Торис“ достигат Земята за повече от 100 секунди. Ще минават повече от три минути докато получа отговор от Джесика на поредния си въпрос.

Но това си има и добра страна — не може да ме прекъсва често, както е свикнала.

Първо влизам в общата страница на отдела, за да науча как върви проверката, ако мога. Не се учудвам, че никой не е качвал нови съобщения. И се питам дали не се държат така нарочно.

Заемам се да оставя видеосъобщение за Джесика, не харесвам казаното и започвам отново. Опитвам поне шест пъти преди да реша, че колкото по-пестелив съм с думите, толкова по-добре.

— Кенгуру до Хирурга. Предавам и приемам чрез Ехо Делта. Нужна ми е информация колко ефективни са цивилните лекарства против облъчване. Моля за незабавен отговор. Край.

Три-четири минути се точат адски дълго, когато чакаш да започнат да ти викат. Може би тайничко се надявам Джесика да не е в службата, но научавам без изненада, че е там. Всъщност никога не съм я виждал да се появява сутрин или да си тръгва вечер. Понякога се питам дали не спи на кушетката за прегледи.

Изненада обаче има — тя е с висока прическа, безупречен грим и вечерна рокля без презрамки. Все едно е на моден подиум. Така се заплесвам, че първите й думи минават покрай ушите ми и съм принуден да пусна съобщението отначало.

— Скалпел до Кенгуру. Не знам какво ги вършиш, по дяволите, но щом се обаждаш на мен, а не на Камшика, значи не е чак толкова неотложно. И няма да те питам… не, всъщност те питам защо използваш антената за извънредни ситуации. Защото все някой ще засече сигнала и е твърде вероятно да… — Тя клати глава и си поема дъх. — Както и да е. Ще оставя на Снабдителя да ти изнесе тази лекция.

— Голям кеф — мърморя аз.

„Остави това за по-късно“.

— Сега да отговоря на твоя донякъде смущаващ въпрос — ефективността зависи от конкретното лекарство и от точните характеристики на радиацията, на която са изложени пациентите. Би трябвало да си получил профилактична доза защитаващ от облъчване препарат, когато си се качил на кораба. Вероятно разполагат с генисалин или трибетаин, но те не помагат срещу всички видове облъчване. Ако можеш да доближиш източника на радиация, изпрати ми данните от сканирането. А ако самият ти си бил облъчен, искам и данните от сензорите за състоянието на твоя организъм. Колкото може по-скоро! Край.

Събирам файловете и ги изпращам с кратко съобщение.

— Кенгуру до Скалпела. Изпращам данните от сканирането и от моите сензори. Бяхме изложени за кратко на радиация от повредено емисионно енергийно ядро. Впрочем какво си облякла? Да не си загубила някакъв бас? Край.

Чакам отговора почти пет минути. Светналият в окото ми екран ме заварва на тоалетната чиния. И по-зле е било.

— Скалпел до Кенгуру. — Докато говори, Джесика работи със своя компютър, затова почти не поглежда към камерата. — Нося тази нелепост, защото бях на опера, която… но защо ли те занимавам с това? Не е важно. Проверяващите се мъчат да ме хванат на въдичката, докато тормозят с въпроси Камшика и Снабдителя. Играят си на „разделяй и владей“. — Завърта глава. — Не. Наистина не е важно. Искам да ми кажеш колко души са били облъчени от емисионното ядро. Допускам, че корабният лекар не е безнадежден идиот и е накарал всички да се изкъпете и да се изтъркате до червено, освен това е унищожил дрехите и ви е дал генисалин. Това ще ви помогне в първите дни, но сензорите в тялото ти показват увреждания на костния мозък. Смятам да реша този проблем. Изчакай. Не мърдай никъде. Край.

Излизам от банята и понеже нямам какво да правя, записвам още едно съобщение.

— Кенгуру до Скалпела. Виж какво, не се тревожи излишно. Нито ми се гади, нито ми пада косата, а мина цяло денонощие. А емисионното ядро май беше изчерпило повечето си енергия, преди ние да влезем там. Не ми се вярва, че в този кораб имат апаратура за синтез на лекарства, затова не се сещам още с какво бих могъл да помогна — все пак ще е голяма мъчнотия да си правя химическа лаборатория в каютата, нали? И като гледам, имате си достатъчно разправии. Просто ми кажи дали трябва да… де да знам, да отбягвам мазните храни през следващите дни или нещо подобно, за да не ти досаждам повече. И ще ти бъда благодарен да не казваш на Пол. Не е нужно да се безпокои и за такива дреболии. Край.

Убеден съм, че Джесика не е чула съобщението до края, защото се появява отново на екрана ми само след три минути и двайсет секунди.

— Скалпел до Кенгуру. Трябва да знам колко души освен тебе са били облъчени от емисионното ядро, дали сред тях има деца на по-малко от десет години или възрастни на повече от шейсет години, както и производителя на ядрото. Преди осем години във военните импланти сме използвали три различни марки емисионни ядра с алфа- и бета-частици, а записите от окото ти нямат разделителната способност, за да определя марката. Ако е необходимо, отиди да си запишеш серийния номер и не мисли за допълнителното облъчване, наноботите ще те излекуват и от него. Край.

Усъмнявам се, че съм чул последното изречение както трябва, и го слушам отново, след това прилагам към отговора си военното досие на Алан Уаклин.

— Кенгуру до Скалпела. Изпращам ти военното досие на вече покойния носител на емисионното ядро. От него би трябвало да научиш кога е имплантирано. Ти наистина ли каза „наноботи“? Така прозвуча. Но не може да е вярно, защото те не само са строго секретна експериментална биотехнология, а и ти едва бе започнала да ги програмираш в деня преди да замина. Тоест преди седмица и половина. Моля те, обясни ми. Край.

Не може да е намислила това, в което я подозирам. Или може? Няма как Пол да разреши това. И дали изобщо е възможно? Как би успяла да напредне толкова в софтуера на наноботите за десетина дни? Въздействието върху живите тъкани се различава напълно от създаването на безжични мрежи и ако нещо потръгне зле… е, очевидно няма да е краят на света, но несъмнено ще навлече края на нашата служба.

Три-четири минути отлитат незабелязано, когато напразно си мъчиш ума.

— Скалпел до Кенгуру. Имам личното му досие, ще се наложи да направя още проучвания, но би трябвало да намеря каквото е нужно. Да, казах „наноботи“. Променям програмите им, за да възстановят твоите увредени от радиацията тъкани и хромозоми и да убиват клетките, образуващи злокачествени тумори, преди да са се разпространили. Кодът е почти готов за изпращане. Не мърдай оттам. Чакай моето разрешение. Край.

Е, това вече е нелепо…

— К. до Скалпела. Хайде да си говорим направо. В отпуск съм от десет дни, а ти вече лекуваш рак? Край.

— Скалпел до Кенгуру! Опитвам се да върша работа! И не е лечение, а спешна помощ. Ще минат няколко седмици, докато наноботите открият и премахнат всички засегнати тъкани. Имаш време, но ако беше минало още едно денонощие, уврежданията можеше да станат твърде тежки дори за наноботите, затова трябва да измисля как ще помогнеш и на пострадалите цивилни. Да ми се беше обадил веднага след случката. Сега ще седиш и ще чакаш.

Дори не казва „край“, само плесна по клавиша, за да завърши предаването.

— К. до Скалпела. Моля те да ме извиниш за всички тези въпроси, но не очаквах, че би могла да използваш миниатюрните роботчета в моята кръв, за да предотвратиш рак. — Понякога се чудя дали Джесика наистина принадлежи към човешкия род. — Ще има ли странични ефекти, докато вършат тази работа? Някакви усещания? Има ли риск да променят каквото не бива и… знам ли, да ми съсипят бъбрек или нещо друго? Край.

Минават почти шест минути, преди да получа отговора й. Тя се е вторачила в камерата.

— Скалпел до Кенгуру. Няма да усещаш нищо. Наноботите манипулират отделни молекули в клетките ти. Промените са микроскопични. По-голямата част от работата се състои в предотвратяване на по-тежки увреждания. И това не е новост в науката. Лекарите се занимават повече от век с откриването и профилактиката на рака. — Погледът й става леко унесен. — Животът ми не започна с постъпването в тази служба. Двайсет години разработвах методи за молекулярни въздействия. И тъкмо в този вид възстановяване на тъкани се състои основата на моето предложение към научния отдел. Можех да приложа технологията още преди месеци, ако те не се заяждаха за всяка дреболия… — Млъква, вдишва дълбоко, вдига ръка и издиша. — Не. Няма да се нервирам за това. Продължаваме нататък… В това предаване е включена новата програма на наноботите. Телефонът в рамото ти би трябвало вече да им я изпраща. Остави този канал включен, може би ще са необходими допълнителни данни. След няколко часа ще ти се обадя, за да ти кажа какво ще правим с цивилните. Край.