Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (14)

14.

„Деджа Торис“, Пътнически асансьор

Три минути след като Ели промени плановете ми

 

Качването в ботаническата градина с асансьора се проточва. Има предостатъчно време да умувам как да се държа след тази изненада. Бях си намислил да говоря за инженерни проблеми, радиация и космос, за да привлека вниманието на Ели. Не очаквах, че тя иска да дойде с мен. Каква игра да подхвана сега? Как да овладея положението?

Или просто да се порадвам на компанията й?

Дейвид Уаклин е на сигурно място. Опасността от радиоактивно заразяване е премахната. Аз само разнищвам допълнително случая и не мога да не си призная, че предчувствието ми за нещо още по-зловещо може да се дължи на неудържимото желание да върша някаква работа. Защото само това умея. Може би ме плаши шансът да бъда обикновен човек вместо борец със злите сили.

А мълчанието на Ели е странно. За какво ли мисли? Да я попитам ли? Как би постъпил нормален човек?

— Как мина вечерята с важните гости? — казвам накрая.

— А, не беше чак толкова зле. Група ученички. Винаги съм напрегната, когато говоря с хлапета. Нали трябва да им бъда за пример, знаеш как е.

— Всъщност не знам.

Тя се засмива и ме тупва по ръката. Сърцето ми прескача един удар. Да задълбая ли в темата за децата? Но аз нищо не знам за тях. А и за това ли искат да говорят жените на първа среща? Тя дали смята, че това е първа среща?

Вратата на асансьора се отваря и нахлува ярка жълта светлина през листата на горичка. Издавам някакъв гърлел звук и вдигам ръка да закрия очите си.

— Това истинска слънчева светлина ли е?

— Ти да не си вампир, че се плашиш? Хайде.

Ели ме хваща за ръката и пулсът ми се забързва. Извежда ме от асансьора и ме води по настлана пътека между дърветата.

— Да, истинска е. Растенията се нуждаят от нея за фотосинтезата.

Тук мирише на живот — почва, трева, дървесна кора. Почти съм готов да си въобразя, че се разхождаме някъде на Земята.

— Значи тук сме над товарните сектори.

— Браво, Евън. — Ели ме потупва по ръката. — Получаваш червена точка.

— Имах чудесна екскурзоводка вчера. Не знаех и че влизаш в ролята на учителка.

— Не стигам чак дотам — отрича Ели. — Но веднъж пожелах сама да покажа базата на ученици, докато бях на военна служба. Придружителят им от министерството на образованието хареса екскурзията и оттогава все ми досажда да се занимавам с деца.

— Твоите обяснения ли хареса или тебе? — подхвърлям аз.

Тя не носи пръстен, но няма ли си приятел някъде? Или приятелка? Или приятели и приятелки?

Ели ме поглежда косо.

— Не съм толкова малка, че да не различа двете неща.

Спирам се навреме да не й направя комплимент, че изглежда по-млада от годините си. Горчивият опит ме е убедил, че това най-често е гаф. За какво друго да говоря? Нищо не ми идва наум.

— Тази ботаническа градина е много хубава.

„Направо си великолепен, Кенгуру. Добре че поне не подхвана разговор за времето“.

— Има дървета от цял свят — отвръща Ели. — Разделена е на шест части и всяка представя различна климатична зона на Земята.

— Често ли идваш тук?

Май знам за растенията още по-малко, отколкото за децата…

А тя ме гледа с досада.

— Стегни се, Евън. Очаквах нещо по-добро.

Хиля се като идиот, защото и тя се усмихва, а аз не знам какво друго да направя.

— Дали би могла да споделиш поне част от тези очаквания, за да направя всичко по силите си и да ги оправдая?

„Моля те, помогни, ей сега ще умра от притеснение“.

— Внимание! Посетители на ботаническата градина — започва туристическият директор Логан и малко остава да се вцепеня, докато проумея, че гласът му звучи от скрит високоговорител в пода, — моля ви да стоите встрани от мигащите жълти светлини…

— Това да не е нещо, за което забрави да споменеш? — питам Ели, без да изслушам съобщението до края.

— Не бих казала, че забравих — подсмива се тя. Жълти ивици проблясват покрай пътеката. След секунда подът под нас потреперва и се раздвижва. Осъзнавам, че съм се хванал за рамото на Ели, чак когато тя откопчва пръстите ми и ме ръга с лакът в ребрата.

— Изненадан ли си?

— Един от нас май смята това за забавно.

Ели прихва.

— Ще стане и по-весело.

— Сигурна ли си, че подбра най-подходящата дума?

— Стига си страдал от космическа болест, да вървим.

Усетът ми за равновесие най-после разгадава какво се случва — цялата палуба с форма на диск се върти около централната шахта на асансьора. Ели ме води по посока на въртенето към една от стените, които делят градината на клиновидни части. В полупрозрачната преграда, която стъписващо изглежда като не чак толкова сияеща версия на въздушната мембрана в джоба, се отваря кръгъл отвор, щом пристъпваме към нея, и усещам топъл сух повей.

Прекрачваме в друг свят: пустинен оазис, заобиколен от пясъчни дюни докъдето поглед стига, до самия плосък хоризонт под ясното синьо небе. Няма съмнение, че тук въздухът е по-сух, дори слънчевите лъчи май греят гърба ми по-силно. Или си въобразявам?

„Ей, сетих се за една смехория от последния път, когато бях в пустинята…“

Разделящата стена се затваря зад нас. А след миг и въртенето спира. Мозъкът ми още се мъчи да измисли някаква тема за разговор, в която да не издавам секретни сведения, а Ели ме кара да спрем до висока палма.

— Стигнахме. — Сочи сенките ни на пясъка. — Сега гледай.

Прилича на истински залез, но ускорен. Сенките се удължават пред очите ни и се проточват до съседната дюна за по-малко от минута. Но ако са завъртели кораба спрямо Слънцето, за да постигнат този ефект, това би отклонило „Деджа Торис“ от траекторията му. Каква е тайната на фокуса?

— Добре де, онова там трябва да е видеостена — протягам ръка и соча, — но как…

— Ти ми обясни — натъртва Ели. — И без да се оглеждаш. Така ще развалиш всичко.

— Не знаех, че ще се явявам на изпит.

— Впрочем казах ли ти вече, че и времето ти за отговор изтича?

Знам, че се майтапи с мен. И освен това ми олеква, защото съм се научил да решавам такива задачи. Умея да минавам тестове без грешка. Известно ми е как да разгадая някоя система, за да я надхитря, без да задействам някоя аларма.

И ще го направя, без да се преструвам на друг човек.

— Така да бъде — съгласявам се. — Отзад ни огрява истинска слънчева светлина. Прониква откъм отсрещната страна на градината и през преградата. Самият кораб не се върти, значи нещо друго пренасочва светлината. Нещо в самия кораб. Огледала?

Ели имитира силен бръмчащ сигнал.

— Не позна. Опитай пак.

Мръщя се, вторачен в сенките, които се удължават още.

— Да видим… Палубата се върти, значи всяка част е обърната към Слънцето по някое време и това симулира смяната на деня и нощта. Хитро измислено. Просто нещо трябва да спира светлината. Налучквам ли?

Тя сумти неопределено и свива рамене.

Не е истински изпит, нали? Това би било прекалено чудато. Дори за инженер. Представям си как Ели води всички ухажори тук, натиква ги в пустинята и гръмогласно им съобщава условията на математически задачи, за да отдели достойните от…

— Преградите! — заявявам аз. — Като онази, в която се появи отвор, за да минем. Свойствата на този материал може да се програмират. Преди беше полупрозрачен. Но може да стане напълно непропусклив в точно определени интервали, за да наподобява естествени условия… като залезите. — Поглеждам Ели с крайчеца на окото си. — Може ли вече да се обърна?

Тя се засмива.

— Напълно заслужено.

Завъртам се на пети, за да се убедя в правотата си. По-голямата част от разделящата стена е потъмняла до черно, има само тясна ивица слънчева светлина, която се спуска. Илюзия като самия кораб. Вложеният в „Деджа Торис“ замисъл е да лъха на разкошна романтика от минало, каквото никога не е имало.

Всичко наоколо е лъжа. Тоест би трябвало да се чувствам съвсем на мястото си.

— Бива си те в дедукцията, Шерлок — хвали ме Ели.

— Благодаря. А стените и таванът освен това са видеоекрани, нали?

— Кристален визуален преобразувател — уточнява Ели. — Най-новото в авангардните материали. Филтрира космическата радиация, създава холографски изображения и е устойчив на износване. Всички илюминатори на „Деджа Торис“ са от такъв кристал. Нуждаят се от постоянно захранване, но поне нямаме нужда от друга пасивна защита срещу радиация.

В пустинната част от градината вече е притъмняло. Бавно пулсиращи червени линии очертават пътеката. Зрението ми се нагажда и забелязвам нещо в нощното небе. Соча хоризонта.

— Звездите пред нас са истински, нали?

— Ами да. — Ели май е изненадана. — Програмата за залеза деполяризира холограмата и можеш да гледаш навън през кристала. Но ти как…

— Звездите над нас трепкат, защото записът е направен на Земята. А онези пред нас не мигат. Няма атмосфера.

— Набито око имаш.

Притиснала е ръката ми към себе си и усещам как диша. Този смокинг не е ушит за пустинята, така че се потя. Ризата е залепнала за кожата ми. Надявам се, че Ели все още не надушва това.

— Я ми кажи — подканя тя и пак ме води по пътеката, — как Евън Роджърс започна работа в Държавния департамент?

„Допуснах да убият най-добрия ми приятел и едва не разпалих война. Нищо особено“.

— Исках да науча защо кафето е толкова скъпо — подхващам на глас.

Тази реч съм я репетирал. Разказвал съм за фалшивата си самоличност толкова пъти, че вече вмъквам импровизирани подробности, за да не ми дотегне. Понякога намирам странни монети в чувал с боб. Друг път е издялана на ръка дървена играчка. Но никога не посягам на основната история, която е изградена старателно от цял екип специалисти в службата, за да не може никой да провери правдивостта й. Отдавна си служа с техните думи и успявам да си внуша, че всъщност не аз лъжа Ели.

— Еха-а… — проточва тя, когато завършвам разказа. — Едва ли съм чувала за по-завеяна причина някой да тръгне да обикаля света.

— Това ли е завеяно? Аз пък познавам една жена, която ходи в една ботаническа градина да гледа представление с холограми.

Тя ме пляска игриво по ръката. Това е добър признак, нали? Убеден съм, че е така. Да й отвърна ли със същото? Я по-добре да си кротувам.

Минаваме през следващата преграда в по-хладна и влажна част от градината. Тук също е тъмно и не виждам растенията добре, но приличат на папрати.

— Евън, а каква е истинската причина да пътуваш до Марс? — пита Ели.

— Сега съм в отпуск.

Тя върти глава.

— Това не е почивка. Или ти си най-некадърният турист в историята.

— Да, не ме бива много за турист.

Тя спира и впива поглед в мен. Да не съм казал нещо обидно? Да не би туристите да са болезнена тема за нея?

— Слушай, Евън. Говоря сериозно. Ако не започнеш да ме сваляш съвсем скоро, ще се наложи да те съблазня.

Изобщо не съм подготвен за такава атака и не успявам да схвана веднага какво ми говори, а чуденето как да реагирам се проточва още повече и пак се потя. Целият.

— Ще те целуна още сега — заявявам.

— Добре.

Очите ми се затварят преди устните ни да се докоснат. Много време е минало от предишната целувка и още повече време е изтекло, откакто съм се целувал без някакви скрити помисли. Може и да не се е случвало никога.

Отначало само се радвам, че съм улучил целта. А после странно усещане искри по цялото ми тяло и аз вече пропадам, рея се, летя.

Не мога да дишам, а и не искам. Желанието ми е да остана тук завинаги.

След най-дългите и най-кратките четири секунди в живота ми Ели се отдръпва.

— О, това не беше никак зле, нали?

— Не мога да се оплача — отвръщам и вдишвам дълбоко. Някакъв аромат ми напомня за сладолед. — Тук да не са посадили ванилия? Или я има в твоя парфюм?

Тя бърчи нос толкова мило, че направо ми се замайва главата.

— Не си падам по парфюмите. Май си използвал онзи луксозен шампоан в банята си.

Тръскам глава.

— Чак сега усетих това ухание.

Ели се усмихва.

— Значи не си се потил много досега. Реагира на изпотяването.

Явно трябва да чета етикетите по-внимателно.

— А може би тук е твърде влажно.

— Ако не ми вярваш — тя доближава лицето си до моето, — можем да отскочим до твоята каюта и ще те убедя.

Може да съм тъп, но не съм чак толкова тъп. Хващам ръката й и направо се втурваме към асансьора.

Чак когато сме полуголи на леглото в каютата се сещам за предпазването от бременност. Ели ми подсказва, че в минибара има предостатъчно запаси от презервативи. Не е трудно да се досетя, че такива вечерни изненади се случват доста често в туристическите кораби.

Ели знае какво иска. За щастие и аз искам същото.

Тя е изумителна. Надявам се аз да съм поне удовлетворителен.

След това и двамата заспиваме. Буди ме писукането на нейната гривна. Подпирам се в леглото и я виждам да закопчава униформената си куртка пред огледалото. Тя изключва алармата, забелязва, че съм буден, и се навежда над леглото.

— Дългът зове. — Целува ме. — Ще се видим ли по-късно?

Не разбирам защо трябва да пита.

— Не знам как ще успееш да ме отпъдиш, госпожо главен инженер.

Усмивката й огрява цялата стая.

— Не сме на работа. Наричай ме Ели.

— А ти мен — Евън.

„Но това не е името ми“.

Още една целувка и тя излиза.