Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (12)

12.

„Деджа Торис“, Палуба 17, столовата на екипажа

Четири часа след незадоволителния омлет

 

Капитан Сантамария дава съгласието си да се храня в столовата на екипажа и Джемисън ме завежда там на обяд. Говори по комуникатора, когато тропа на вратата на моята каюта — някакви деца замърсявали плувните басейни. Моите опити да я заприказвам в движение предизвикват все по-неприязнени погледи. Решавам да почакам, докато седнем, за да поговоря с нея за Дейвид Уаклин.

Тревожното звънче, скрито в главата ми, вдига врява цяла сутрин. Твърде стряскащо съвпадение е сред всички места, където някой може да се скрие в огромния кораб, човек с тежък шизофреничен пристъп да се навре тъкмо в спасителен катер, чиято аларма е повредена. Прекалено много невероятни случайности в това произшествие.

Може и да няма нищо. Ами ако има?

Не ми се вярва, че на хората от охраната в „Деджа Торис“ им се стоварват често криминални разследвания. А и не се съмнявам, че съм обучен по-добре за такива анализи от всеки в екипажа — това правех в службата по време на войната, когато не ми позволяваха да пътувам извън Земята. Не искаха единственият, който им дава достъп до джоба, да бъде пленен или убит. Научих какво ли не, докато седях зад онова бюро.

Джемисън може да има полза от помощта ми, дори да не иска. Особено ако въвличат и нея в оправянето на обичайните бели на пътниците по цял ден. Впрочем онези хлапета как са отмъкнали толкова много супа от бюфета и са я занесли чак в басейна?

 

Столовата на екипажа е практично и оскъдно обзаведена, добре осветена и цялата в плоски белезникави повърхности — няма нищо общо с орнаментите и позлатата в главната трапезария. Представям си Сантамария там горе, въвлечен в учтиви празнословия с нова група пътници, които се чувстват особено поласкани, защото седят до човек с внушителна премяна. Оглеждам леко занемарената, но напълно годна за предназначението си столова и вдишвам дълбоко уханието на сготвен на пара ориз, подлютено месо и задушени зеленчуци. Никакви кулинарни подвизи. Просто вкусна засищаща храна.

Минавам с Джемисън покрай щандовете с порциите и тръгваме към масите, разположени умерено нагъсто — трябва да внимавам, докато се разминавам с хората, но сблъсъците не са неизбежни. Докато се промъкваме към маса до отсрещната стена, обмислям най-подходящото начало на разговора.

— Да, голям смях ще падне — мърмори тя, прекъсва разговора по комуникатора и оставя своя поднос на масата. — Здрасти, непознато другарче.

— Здрасти и на тебе — отговаря глас, който съм чувал.

Пристъпвам иззад гърба на Джемисън към един свободен стол. В първите секунди не мога да позная жената пред мен, но накрая тя оставя таблета, на който чете нещо, и вдига глава. Косата й пада свободно покрай лицето и едва докосва еполетите на парадната униформа. Да, наистина изглежда готова да марширува в парад.

Ели Гавилан. Джемисън маха с ръка към мен.

— Ели, това е господин Роджърс, наблюдател от Държавния департамент. Роджърс, да ти представя…

— Вече се запознахме — прекъсвам я аз.

Джемисън свива вежди.

— Къде?

— О, Евън беше на екскурзията в двигателния сектор вчера — намесва се Ели. — Но не знаех фамилията му. Раджа ли каза?

— Наричай ме Евън, това е достатъчно.

Здрависваме се. Ръката й е топла и мека. Не искам да я пусна.

Май се хиля тъпо, защото Джемисън ме подритва по глезена. Тя вече седи на мястото си и се храни. Пускам ръката на Ели и се настанявам, а тя бута таблета си настрани. И аз се заемам с обяда си, за да не е толкова очевидно внезапното ми онемяване.

— Защо си в бяло? — Джемисън кима към парадната униформа.

— Видни особи — обяснява Ели, вдига ръка и завърта показалец. — Трябва да ги разведа из двигателния сектор по пълната програма, а после да преглътна официална вечеря в главната трапезария, която започва в пет.

— Да, тази участ е по-страшна от смъртта — съгласява се Джемисън.

Ели ме поглежда.

— Значи работиш в Държавния департамент? Каза, че си търговски инспектор, нали?

Разбира се, в този момент устата ми е пълна. Кимам.

— Ъхъ.

— Дано не сме загазили. — Ели ми намига.

Преобръща ми се сърцето.

— Роджърс е в отпуск — вмята Джемисън. — Капитанът ме помоли да му покажа кораба. Любезност между професионалисти.

— Хъм… — проточва недоверчиво Ели. — А защо търговски инспектор проявява такъв интерес към двигателите на космически кораб?

— От малък исках да бъда астронавт. Но по-трудната математика ми беше непосилна, справям се само със счетоводство. — Започвам да се чувствам неловко от фалшивата си биография. — А ти? Как стигна до космоса?

Тя вдига рамене.

— По обичайния начин. Постъпих в космическия флот.

— Служила е шест години в американския боен флот — допълва Джемисън и аз едва не се задавям.

Тоест Ели е била в същите части, към които и аз уж съм принадлежал според стандартното ми прикритие, когато съм извън Земята. И е почти сигурно, че знае повече от мен за военната служба.

Пулсът ми се ускорява, но си спомням навреме, че сега не използвам това прикритие. Представям се за друг човек и съм в отпуск, а не по задача. Надявам се усмивката ми да не е прекалено насилена. Изобщо не съм подготвен за такъв обрат в разговора и все едно се давя в дълбокия край на басейн.

Примитивната част от мозъка ме спасява.

— Благодаря ти, че си защитавала страната си.

— А, тъкмо се сетих — Ели докосва гривната на китката си. — Анди, трябва да променим графика за обработката в 5028. — Тя ме стрелка с поглед. — Може ли да го обсъдим сега?

— Може — натъртва Джемисън. — Роджърс знае всички подробности. Но няма как да променим графика. Утре сме в средата на полета.

— Но ти не знаеш колко сектори ни останаха за обезопасяване преди безтегловността — настоява Ели.

— Предишния път не ни стигна времето.

— На пътниците нищо няма да им стане, ако имат по-малко места за забавления — възразява Джемисън. — 5028 е местопрестъпление. Работата там е с предимство.

— Добре, бранителко на законността, но наистина ли искаш от мен да отделя цяла група, за да се погрижат за една каюта?

Джемисън се подпира на масата и снишава глас.

— Хората ти ще носят пълна екипировка за работа в опасна среда, значи ще бъдат двойно по-мудни. А имаме по-малко от дванайсет часа.

— Нали вие от охраната заснехте всеки сантиметър от каютата — оплаква се Ели. — А и докато опаковаме всичко, ще направим по-голяма бъркотия от безтегловността.

— Добре де. — Джемисън поглежда своята гривна. — Мога да ти дам четирима в четири следобед.

Ели я гледа изпитателно.

— Досещам се, че няма да са доброволци…

— Няма. Затова им подготви докладни за извънреден отпуск.

— Ще се примиря някак и с това. Ти ще дойдеш ли да оплескаме заедно всичко там?

Джемисън върти глава.

— Имам друга работа.

Спомням си какво каза Джемисън в заседателната зала — двете с Ели първи отишли да гасят пожара в 5028. Колко дълго са останали там? Колко им е навредила радиацията от счупения енергиен модул на Уаклин, за която не са знаели?

Примигвам и включвам сензорите в окото си. Виждам и двете в розово, както видях Дейвид Уаклин. Колкото по-малко време се размотават хората, пратени в каюта 5028, толкова по-добре.

— Роботите от поддръжката не могат ли да почистят? — решавам да попитам.

— Не и без някой да ги наглежда — отвръща Ели. — Бива ги за типови, повтарящи се задачи. Там обаче е нужна човешка досетливост.

— Според тебе колко ще се забавите в каютата?

— Какво те засяга, каубой? — Джемисън присвива очи.

— Мога да съм от полза в това.

Очите й си остават присвити.

— Няма да прахосваме дарбите ти за такива дреболии.

— О, за мен не е проблем.

— Няма и да бъде.

Ели се засмива.

— Евън… откога се познавате с Анди?

— Какво? — сепваме се едновременно двамата с Джемисън.

Споглеждаме се и пак зяпваме Ели, но тя явно не се шегува.

— От вчера — натъртва тя.

— Съвсем отскоро — казвам в същия миг.

— Така ли било… — някак разочаровано казва Ели.

— Но защо… — запъвам се аз. — Не се засягай, но как ти хрумна, че се познаваме отдавна?

Тя свива рамене и дори това леко движение изглежда прелестно.

— Ами слушам ви как си говорите. Като хора, които… знам ли… са преживели нещо заедно.

В такъв момент вече би трябвало да съм изпаднал в паника. Тя е надникнала направо през прикритието ми и е зърнала частица от истинското ми „аз“. Обикновено това би означавало, че съм се провалил и е време да си плюя на петите.

Но вместо паника чувствам как ми олеква. Ели току-що ми е дала шанс да не се придържам толкова строго към ролята си.

— И ти знаеш как е между колеги — подхващам. — И двамата сме били по служба на Марс. Да де, преди войната.

Не сме били по едно и също време, нито пък на едно и също място, но се надявам Джемисън да не съсипе представлението. Забелязвам с крайчеца на окото си как едната й ръка се свива в юмрук под масата.

— По служба ли? — Веждите на Ели се извиват. — Да не си бил на длъжност улично гаменче? Ти успял ли си дори да завършиш гимназия преди войната?

— И още как. — Не я лъжа. — На повече години съм, отколкото изглеждам.

— Анди, не знаех, че си била на Марс — обръща се Ели към Джемисън.

— Не обичам да говоря за това — отговаря Джемисън малко по-рязко.

Ели кима и пак се вторачва в мен.

— А ти какво си правил там, господин търговски инспектор от Държавния департамент?

Говори закачливо. Очаква и аз да увъртам.

— Шпионирах — изтърсвам аз.

Тя прихва.

— Питам те сериозно.

— И аз отговорих сериозно. Не ти се вярва, че мога да бъда шпионин ли?

Ели клати глава засмяна.

— Евън, ти щеше да бъдеш най-нескопосаният шпионин в цялата Слънчева система.

Правя каквото мога и моята усмивка да си остане на мястото. Какво означава това — че съм страхотен в занаята или че съм пълен некадърник?

Поглеждам Джемисън.

— Ти какво ще кажеш?

Тя се мръщи и свива устни през цялото време, но накрая не издържа и се превива от смях. Ели се смее с нея.

— Добре де, много е забавно — мърморя аз. — Благодаря ви, че признавате дарбите ми.

— Извинявай, Роджърс — успокоява се Джемисън. — Но просто е нелепо, нали разбираш?

Хили ми се, докато бърше сълзите от бурния кикот. Аз си предъвквам храната и я зяпам невъзмутимо.

— Съжалявам — казва Ели. — Не исках да се подигравам на детските ти мечти.

— Няма нищо — отвръщам и извъртам очи към Джемисън. — Хората все ме подценяват.

— Виж, в това вярвам охотно — подсмива се тя.

Ели се пресяга над масата и докосва ръката ми. Старая се очите ми да не се изцъклят, но пулсът ми е като картечница и екранът в лявото ми око светва с предупреждение от медицинския модул, сякаш бих могъл да не забележа това. Мърдам пръстите на другата си ръка и изключвам екрана.

— Тя се държи така с всички. — Ели ме потупва по ръката. — Не само с тебе.

Главата ми се замайва.

— Благодаря — успявам да смънкам през щастливата бъркотия в ума си.

— Бил ли си на Марс напоследък? — пита Ели. — След войната.

Въртя глава.

— Прекалено зает бях другаде.

— Понякога… — Тя млъква и започва отново, но по-тихо. — Понякога съм толкова доволна, че напуснах флота преди да започне стрелбата. Лошо ли е това? Егоистично?

— Не — възразява Джемисън. — Никога не бива да ти тежи, че си стояла настрана от война.

Аз не знам какво да кажа. Гривната на Ели писука.

— Олеле… Анди, и ти ли виждаш това?

Джемисън вдига своята гривна към очите си и се озъбва.

— Стига бе! Къде са родителите им?!

Ели става. И аз се изправям, без да се усетя.

— Евън, извинявай, че изчезвам толкова набързо, но трябва да се погрижа за това. — Усмихва се. — Радвам се, че пак си поговорихме.

— И аз — уверявам я с надеждата, че ще ми протегне ръка.

Не го прави.

— И ние тръгваме — подканя ме Джемисън. — Роджърс, сложи си остатъка от обяда в кутия.

— Къде отиваме? — питам, а с очи изпращам Ели и се възхищавам как униформата откроява фигурата й.

— Аз се връщам на работа. Ти правиш каквото поискаш.

Обръщам се към нея.

— Помислих, че искаш да помогна.

— Роджърс, ти си в отпуск. Забавлявай се.

Доближавам я и казвам по-тихо:

— Трябва да поговорим за Дейвид Уаклин.

— Не се тревожи, ние ще се справим с това.

— Мога да помогна.

— Ще те уведомя, ако се нуждаем от твоята помощ.

— Имам инструменти, с които не разполага никой друг в този кораб.

— И в момента не са необходими. Върви да се веселиш.

„Не знам как“.

— Добре де, а радиацията? Ако използвам окото си…

— Толкова ли е трудно да разбереш, когато ти намеквам „разкарай ми се от главата“? Роджърс, представи си, че знаем какво да правим. Благодаря ти за предложението, но да привлека и тебе ще е по-голямо главоболие, отколкото да оставя хората от екипажа да си вършат работата. Хайде, да не се бавим.

Тя взема двата подноса и тръгва към изхода. Мъкна се с нежелание след нея.

Очевидно е, че няма да я убедя да ми възложи нещо. Но има с кого да си поприказвам. И човекът ще препоръча услугите ми на Джемисън, след като докажа полезността си по друг начин. Човек, който се безпокои много повече от нея, когато има радиационна опасност.

И този човек ще вечеря с някакви видни особи тази вечер.