Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (40)

40.

Транспортен кораб на X-4, Спално помещение

90 минути до „нулевата точка“

 

Събуждам се пъхнат в спален чувал на една от долните палуби. Наистина съм по-свеж след натрапения ми с химия сън, но никога не бих признал това пред Джесика.

Докато се измъквам от спалния чувал, в гърдите ми опира нещо ръбесто. Дърпам ципа на гащеризона и вадя криптиран документ от службата.

По инстинкт прикривам пластмасовия лист и проверявам дали съм сам. Изобщо не се налага да го правя — за обикновени очи това електронно устройство е съвсем прозрачно, съдържанието може да бъде прочетено само от някой с подходящия имплант.

Явно са го оставили Оливър и Джесика. Но защо не ми го дадоха, когато бях буден? Примигвам, лявото ми око е готово за работа с криптирани файлове, шавам с пръсти, за да въведа своята парола, и чакам имплантите да обработят текста. След секунда във виртуалния ми екран се появява емблемата на службата заедно с приличащия на призрак контролен интерфейс.

Започвам първата страница, но се налага да я прочета повторно, за да се уверя, че разбирам текста.

На трета страница осъзнавам, че стискам листа твърде силно и е започнал да се изкривява.

Дишам дълбоко, докато се успокоя, и довършвам четенето. После отивам на мостика.

Заварвам Оливър при полковник Брутлаг и пилота. Питам дали може да поговоря насаме с Оливър и търпя, докато влезем в столовата и той включи своя убиец на „буболечки“. Чак тогава го блъскам в стената.

— Що за шибанящина е това!?

Размахвам листа пред лицето му.

— Камшика реши, че трябва да знаеш.

— Камшика е лукав двуличен мръсен измамник.

Оливър ме гледа начумерено.

— Това да не е новина за тебе?

— Той лъже другите. — Решил съм да не си изтървавам нервите, но не знам дали ще ми стигне самообладанието. — Но не бива да лъже нас.

„Не бива да лъже мен!“.

— Целия файл ли прочете? — уточнява Оливър.

— Ти с кого си мислиш, че говориш, бе?! Прочетох го!

— Значи вече ти е ясно, че не можеше да си позволи такъв риск! — сопва се и Оливър. — Камшика знаеше, че има проблем със сигурността в службата, но не знаеше дали е изтичане на информация, внедрен агент или технически пробив. Не знаеше чак докато ти не поиска военното досие на Алан Уаклин. Хвана се за тази нишка и стигна до връзката между Уаклин и директора на разузнаването.

Гордостта ме залива като вълна. Нямаше да разкрият това без мен. Едно на нула за неподчинението.

— После дойде военна полиция да изведе мен и Скалпела от службата — продължава Оливър. — Разбрахме, че не сме загазили, защото направо ни тръшнаха на креслата за претоварване в скоростен военен кораб, но научихме всичко едва когато се прехвърлихме при X-4. — Той ми се зъби. — Ти поне се наплюска с морски дарове през това време.

Да, много вкусно беше. Клатя глава.

— Камшика трябваше да ни се довери.

— Но той ни се доверява. Само че не можеше да ни каже. Не е знаел кой би могъл да подслушва. — Оливър сочи файла. — Освен нас тримата е разпратил накъде ли не още трийсет и осем оперативни агенти. Всеки от тях е под неофициално прикритие. Това е разгръщане на огромна операция, а той е подготвил лично цялата документация. Не ми се вярва да е мигнал цяла седмица.

— Можех да разоблича Уаклин и Бартелт по-рано — настоявам аз. — Можех да проверя веднага товара. Можех да им попреча, преди да отвлекат кораба.

„Можех да спася Сяо. Можех да опазя Ели“.

— А можеше и да си докараш белята — възразява Оливър. — Невъзможно беше да те подготвим за мисията, без да събудим подозрения. И щеше да се изправиш сам срещу двама опитни убийци. И те щяха да ти видят сметката набързо — и на тебе, и на всеки друг, който им се изпречи.

— Няма как да си сигурен в това.

„Можех поне да опитам“.

Оливър върти глава.

— Колко пъти Уаклин показа, че е готов за всякакви обрати след отвличането, когато ти и екипажът се опитвахте да си върнете контрола над кораба? Сакрайда е подготвял всичко това от години. Твоето най-голямо предимство беше, че Бартелт и Уаклин не са знаели кой си или на какво си способен. Трябваше да чакаш сгоден случай, за да използваш джоба с колкото може по-голяма полза.

— Не знам дали някой е споделил с тебе — проточвам горчиво, — но в кораба умряха хора.

— Не знаехме какво са намислили. Биха могли да откраднат кораба, да го унищожат или да поискат откуп за пътниците. Нямаше как да се защитим от тях, без да знаем как ще нападнат.

Знам, че е прав. И това е най-лошото. Пол винаги е прав.

— Но ние бихме могли да стигнем до правилни догадки.

— Остави това за анализа на операцията по-късно — ядосва се Оливър. Май този път аз му писнах. — Имаме още работа. Това не ти трябва повече, нали?

Той дърпа файла от пръстите ми.

— И защо ни го съобщава сега? — Пускам пластмасовия лист. — Непременно е знаел, че ще вбеси всички ни. Ще ни накара да се чувстваме предадени.

— И аз бях любопитен за подбудите му. — Оливър опипва невидими сензори в ъглите на документа и той се сгърчва и изчезва в облаче лютив дим. — Камшика каза, че е искал да уведоми всички, които са въвлечени в тази операция. За да са готови за нови заповеди по всяко време. И искаше да ти напомни какви са твоите цели и кое е най-важно.

Гневният ми смях е като кашлица.

— Моята цел е съвсем простичка. Да не допусна „Деджа Торис“ да се забие в Марс.

Оливър е впил поглед в мен.

— Най-важен за тебе е Марс.

— Моля?

— Ако се стигне до такова решение — бавно казва Оливър, — трябва да избираш между живота на двайсет милиона и на шест хиляди.

Не ми се вярваше, че мога да се разяря още по-силно. Напомням си, че в случая Оливър е само вестоносец.

— Нямам дарба за сметки — отвръщам. — Но пък имам приятели на кораба.

— Ще направим и невъзможното да спасим всички, но ако трябва да избираме…

— Аз ще избирам! — Халосвам с юмрук стената и веднага съжалявам. Стените в корабите са много твърди. — Това е моя отговорност, лейтенант.

Той издиша шумно.

— Май е по-добре да се разтъпчем.

 

 

Обличаме скафандри и излизаме от кораба. Имаме само един час да репетираме какво ще се случи, когато отворя джоба.

Не мога да си позволя истинска тренировка. Отварянето на портала с диаметър петнайсет метра ме изцежда. Остава ни само надеждата, че според жизнените показатели на моя организъм съм имал време да се опомня. Сега само мерим, подготвяме въжета и повтаряме всичко стъпка по стъпка до втръсване.

Полковник Брутлаг ни осведомява за последните новини час преди „нулевата точка“. Ако не сполучим с нашия план, Марсианското орбитално управление е готово да използва защитните си станции, за да пръсне „Деджа Торис“ на парчета. Не е сигурно дали ще успеят да раздробят кораба на достатъчно малки отломки, за да намалят значително жертвите от падането им на планетата, но поне има някакъв шанс за това.

Ще пожертват шест хиляди души, за да спасят двайсет милиона.

„Шибано «не» от мен. Аз ще спася всички.

Или поне ще умра, докато се опитвам“.

Оливър иска от Капур и още двама космонавти да закачат въжетата, с които ще бъда вързан за корпуса на транспортния кораб. Изнизва се цяла вечност, докато повтарят и потретват проверките.

— Готово — казва Капур накрая.

— Отдалечавам се от кораба.

Изключвам магнитите в подметките. Корабът вече е ориентиран в пространството за последната част от плана. „Деджа Торис“ е на пет километра зад мен и прилича на играчка. Съпровождащият ни боен кораб се е преместил така, че да не пречи. По-нататък виждам още десетки силуети. Включвам лявото си око на радиочестоти и откривам пъстрото примигване на навигационни предаватели — цивилни, търговски, военни. Всички кораби са от Марс. Готови са да отклонят „Деджа Торис“ от курса, щом повредим двигателите му.

Космонавтите оформят до кораба кръг от маркери, а Оливър го ориентира спрямо „Деджа Торис“. Пръстенът е широк петнайсет метра. Това е моят прицел.

Опъвам въжетата докрай и сега съм на метър от пръстена. Спирам рязко. Поемам си дъх. Един метър не дава почти никаква възможност за грешка, но не знам дали бих могъл да разположа джоба още по-странично спрямо тялото си. Дори това положение е много рисковано. Досега съм правил нещо подобно само веднъж в лабораторията.

Имам един-единствен опит. И трябва да го използвам правилно.

Отпивам вода от тръбичката в шлема. Ако ще да не ми помогне в този момент, поне няма да навреди. Имам смътното усещане, че ми е от полза.

— Заех позиция — съобщавам по радиото.

Двигателите се изключват и маскировъчният купол се разгръща отново. Вече съм на тъмно, до мен са само мигащите светлинки на пръстена.

— Жизнените ти показатели са добри — уверява ме Джесика.

— Можеш да включиш устройството за червеевата дупка, когато си готов — разрешава ми Оливър.

— Разбрано.

Няма да е лош край. Поне ще умра при изпълнение на служебния си дълг. Ще си послужа със своята уникална способност, за да направя нещо, което не е по силите на никой друг. И ще го направя, за да спася невинни хора.

Но не искам да умра тук. Искам да оцелея.

Искам да заловя Алан Уаклин жив.

— Отброявам. Три… — съобщавам по радиото.

Искам Уаклин да си понесе заслуженото за убийствата.

— Две…

Искам да накажа Уаклин, защото взе Ели за заложница.

— Едно…

Искам да му причиня болка. Много болка.

— Сега!

Взирам се в средата на пръстена и си представям небоядисаната страна на дървен щит. Мислено го поставям не пред себе си, а над мен, широк петнайсет метра и съвпадащ идеално с кръга от маркери. „Точно там. Горе. Встрани от мен. Задната врата“.

Отварям джоба.

Няколко маркера изчезват под долния край на портала. Хоризонтът на събитията трепти на има-няма половин метър от лицето ми.

Влекачът се е ускорявал три часа с пълна тяга. Изскача от джоба с повече от един милион километра в час. Добре, че сме във вакуум, иначе ударната вълна сигурно щеше да ме убие.

Пробивът през маскировъчното покривало ме разтърсва. Влекачът преодолява разстоянието до „Деджа Торис“, преди да мигна.

Докато се обърна да погледна, взривът почти е избледнял. Разкъсаното покривало се е отделило от кораба, върти се все по-надалеч и мога да видя добре облака от парчета, разширяващ се от задния край на „Деджа Торис“.

— Попадението потвърдено! — вика Джемисън по радиото. — Йонният ускорител е повреден!

— Точна стрелба, сър — хвали ме Капур, докато ме придърпва към кораба.

— Благодаря.

Не се и опитвам да прикрия треперенето си.

— Космонавти, помогнете на майора да се прибере в кораба — нарежда Джесика. — Друсат го нервите.

Не ми допада тази лъжа, но поне е убедителна. Подметките ми опират в корпуса, гади ми се. Капур ме хваща за рамото.

— Нещо става — казва друг космонавт.

— Имаме гравитация! — казва Джемисън.

Примигвам и лявото ми око вече е в телескопичен режим. Виждам огнените струи на помощните двигатели навсякъде по „Деджа Торис“. Започва да се върти около дългата си ос. След това двигателите го преобръщат в друга посока. Скоро се премята все по-бързо и в трите измерения.

— Стига бе… — ръмжа аз.

Чувам псувните на Джемисън. После не чувам нищо по радиостанцията.